На пръв поглед никой не може да обвини родната либерало-демократична общност в липса на чувствителност към проявите на краен национализъм и фашизоидни ексцесии. Вижте само каква вълна от възмущение предизвика „битовият фашизъм” в село Розово! Вижте как разобличават Сидеров след поредното му пиянско изпълнение! Същевременно обаче варварското масово убийство в Одеса, извършено от съвсем неприкрити десни радикали, не предизвика никаква реакция. Някои морално съмнителни протестърски активисти започнаха да разпространяват мистификации, прехвърлящи вината върху жертвите – но повечето представители на тази прослойка просто мълчат. Ще кажете – не се вълнуват от ставащото по света? Само че допреди няколко месеца тези същите бълваха индустриално количество фейсбук статуси, есета, статии и интервюта за „евромайдана”, пращаха се делегации, боядисваха се паметници…
Интересът към демокрацията в Украйна обаче се изчерпа рязко в онзи февруарски ден, в който властта бе завзета от „правилните” хора. Мълчанието за клането в Одеса започна още тогава - с мълчанието за новото „майданско” правителство, което не бе широка коалиция, което би било логично, а бе съставено от две партии. Едната – „Свобода”, само година по-рано е определена като „расистка, антисемитска и ксенофобска” от Европейския парламент, който тогава призовава да не бъде допускана до властта. Вероятно един достоверен радетел на демокрацията би се възмутил още през януари, когато Виктория Нюланд редеше бъдещото правителство по телефона…
Буквално първата работа на новата „революционна” власт бе да отмени закона, даващ регионални права на езиците – подобни приоритети поставиха началото на вътрешното противопоставяне, за което сега се търси причина другаде. След това разпуснаха конституционния съд, който според законите на страната трябваше да одобри формалното сваляне от власт на Янукович. Ударниците на Майдана – конгломератът от ултра националистически и екстремистки групировки „Десен сектор” – започна кървава саморазправа с опонентите си. Това обаче не попречи негови представители да бъдат вкарани в държавните силови структури.
Всичко това бе свършено в първите дни – преди каквато и да е руска намеса в Крим или другаде. През следващите месеци ситуацията почна да става все по-грозна, но мълчанието продължи. Най-изявените защитници на свободното слово по светаиу нас не пророниха и дума, когато депутати от управляващата партия „Свобода” пребиха директора на националната телевизия и го принудиха да подаде оставка. Не се чу никакъв коментар, когато най-големите олигарси бяха назначени за губернатори на източните области, за да използват икономически натиск и сплашване върху недоволното население. 
С най-голям ентусиазъм се отличи Игор Коломойски, сред чиито многобройни активи има банка, медии и спортни клубове – да звучи познато? Чрез подопечните си мутрите и футболни агитки той превърна даденият му Днепропетровск бастион на новата власт – дори „Десен сектор” пренесоха централата си там; освен това обяви парична награда за заловени „москали”. След трагедията в Одеса властите назначиха за областен управител там негов близък сътрудник – вероятно за да разпространи съзидателното си влияние.
След като най-изявеният зулумаджия от „Десен сектор” - Сашко Билый бе самоубит по време на полицейска акция за кратко изглеждаше, че властта иска да скъса с радикалите. В крайна сметка обаче се оказа, че просто поставят организацията под по-удобния контрол на Дмитрий Ярош. Секторът и другите подобни радикални сили на Майдана бяха институционализирани като „Национална гвардия” – все пак задържането на власт чрез сила изисква преторианци, макар и във вид на башибозук. Юлия Тимошенко също създаде свое “Общонационалното съпротивително движение”. Точно такива набързо скалъпени паравоенни формирования са острието на “антитерористичната” операция в Източна Украйна – което води до сблъсъци не толкова с въоръжените сепаратисти, а с цивилното население. Тази политика и лигичните й следствия вече са печално познати от събитията в редица други страни, като се почне с Югославия.
Вместо да работи за възможно най-бързо провеждане на парламентарни избори – което би било най-разумното в толкова разделена страна, майдановското правителство обяви президентски избори след три месеца – нищо, че вече бяха намалили правомощията на тази институция. На 25 май украинците ще имат честта да избират между двата фаворита – олигарси: „шоколадовият крал” Петро Порошенко и „газовата принцеса” Юлия Тимошенко. И двамата вече изразиха задоволство от използването на насилие срещу „терористите”, които въпреки всички очаквания се оказват техни съграждани. Двамата потенциални кандидати на югоизточните региони – Михаил Добкин и Олег Царев, бяха многократно физически нападани от десни радикали, а прокуратурата им повдигна обвинения за сепаратизъм. При тези условия да се говори за „демократични” избори и даване на възможност украинският народ да избира сам съдбата си е най-малкото лицемерие. Интересното е, че самите киевски власти го признаха, отказвайки да съчетаят изборите с референдум.
Пламенната подкрепа на западната „международна общност” за тази неадекватна и зловредна власт не е толкова изненадваща – все пак същите сили нямат проблем да застават зад ислямистки главорези в Сирия, средновековно варварски режими в Персийския залив или кървави олигархични диктатури в Латинска Америка – стига да отговарят на краткосрочните им икономически интереси.
Как обаче да си обясним позицията на будното протестърско гражданство? Нали ако ги е толкова грижа за благополучието на украинците, както твърдят, те първи трябваше да се възмутят и да нададат глас срещу тези нередности? Да кажат, че не затова хората излизаха и умираха на Майдана? Че това противоречи на фундаменталните демократични и европейски ценности? Изглежда без ясни инструкции свише, моралният компас на много хора не работи, въпреки явните им претенции. Или просто дори най-потресаващата човешка трагедия няма значение, ако не се вписва в антикомунистическата диалектика.
Дори някой да го глождят такива мисли не би го споделил публично, за да не го помисля за путинист. Защото единствената константа в разбирането на добро и лошо у „демократичните” среди явно е русофобията. Вместо да обсъждат реалните новини от Украйна, месеци наред само се предъвква Путин. Получава се като извратена версия на вица „защо биете негрите”: „Неонацисти избиха 50 души в Одеса! – Ама Путин знаеш ли какво направи”… Този рефлекс е директно привнесен от западните им съидейници, където либералната мисъл обяснява геополитически процеси, като ги персонифицира с Путин. От цялото путинисване пропуснаха да забележат, че ескалацията на конфликта започна не след присъединяването на Крим, а след като започна рязкото повишение цените на основните продукти и енергията – условия за „спасителния” заем от МВФ.
Много показателни за този начин на мислене са кориците на списания, изобразяващи украинските „сепаратисти” с лицето на Путин. Само колко лесно е така – да поставиш под един знаменател хиляди хора, да ги дехуманизираш и маргинализираш, да представиш гласа им само като нечия функция… Иронията е, че точно това поведение налива вода в мелницата на така омразният тиранин. Точно безпрекословната подкрепа на оцапаната с кръв власт на десни екстремисти и олигарси отвори широко вратата за намеса на руската имперска политика. Точно шумното агитиране в полза на олигарха Ходорковски или гаменките от „Пуси райът” вдигат рейтинга на Путин в самата Русия… Но кой да ти мисли.
Цинизмът на ситуацията подсказва, че точно Вашингтон и Киев най-много се надяват да има директна военна намеса на Москва, която ще реши всичките им проблеми – ще сложи ясни граници между „добрите” и „лошите”, ще свали всякаква отговорност за зулумите на властта и съмненията за легитимността й, ще замете под килима колаборацията с „Десен сектор” и съпричастието в престъпленията им… В Украйна се случва същото, което и в безброй други страни, имали нещастието да станат арена на геополитически сблъсък между „големите”. За режисьорите на такива събития нормалните хора са просто статистика и пионки. Страничните наблюдатели обаче имаме избор – дали да реагираме като съзнателни хора, или да се превърнем в агитка за единия „отбор”, затваряща си очите за всичко, което не й изнася.
Няма коментари:
Публикуване на коментар