Libertad

МВР – дом на хумориста с пагон, Първата мадама и други димки

2012-01-26T21:54:00.001+02:00

Преди време се бях опитал са осмея нелепите показни акции на МВР и още по-нелепите им наименования, чрез които възпятите от Веско Маринов труженици ни показват за какво точно се разхищават голяма част от данъците ни. Днес обаче МВР за пореден път доказа, че не можеш да окипазиш милиционер повече, отколкото сам той може. Родната полиция разпространи следното величаво съобщение в медиите:

„Антимафиоти провеждат операция РАЛИЦА, съобщи МВР. Акцията е под ръководството на специализираната прокуратура.Името на операцията е абревиатура от думите – рекет, алчност, лицемерие, изнудване, цинизъм и анархия.

В рамките на операцията е заловен обвиненият като част от групата за отвличане "Наглите" Валентин Янев - Вальо Бореца. Задържани са и още четирима души. Трима от арестуваните са криминално проявени за изнудване и рекет, като един е с излежана присъда за убийство. Четвъртият е непознат на полицията. Исканата от тях сума била 3000 лева. Задържани са в района на кв. Горубляне в момент на получаване на парите.”

Наситеността на абсурда в горната информация е толкова висока, че би събудила професионална завист у всеки сюрреалист, а степента на дебилизъм е в онези мъгливи предели, където прекрачва линията на неразбраната гениалност. Не ми достигат нито думи, нито желание да се опитам да обхвана всички нива на информация, дезинформация, асоциации и констатации, съдържащи се в новината за поредното МВР геройство.

Може би най-малкият проблем е разочарованието, което се поражда у читателя, след като вече е възбуден от гръмкото наименование, а се оказва, че цялата работа е за едни три хиляди лева. А, и един задържан за „Наглите” – който ще бъде скоропостижно пуснат като останалите 30-на. Така де, абревиатурата ,” алчност, лицемерие, изнудване, цинизъм и анархия”, спотаена зад нежното женско име носи заряд на кръстоносен поход или поне културна революция ала Мао.

Това е все едно да пратиш 20 барети да нападнат някого заради 5 кутии с цигари без бандерол... Опа, бях забравил, че това го направиха. И не само аз, скоро всички ще сме забравили най-прясната поредица от безумни гафове на Цв. Цв. и подопечните му – както вече сме правили толкова много пъти. Обществото се повъзмути няколко дни от некадърността на ченгетата и безочието на премиера и пържолите му, но подобно на хиперактивно дете с разтройство на вниманието, скоро си намери друго занимание.

Активно насочвано от медиите, общественото внимание се ориентира към къде по-безопасния въпрос за отсъствието на Плевневица от държавния церемониал. Ще рече човек, че предишните десетилетия всички са следели със затаен дъх поведението на Зорка, думите на Антонина и... Жельо имаше ли изобщо жена? Разбира се темата за липсващата президентша е много удобна, защото иначе хората щяха да обръщат внимание на присъстващия президент. А той очаквано побърза да покаже, че е послушно прокси на премиера Бъ Бъ, а не независима институция.

А пък ако почнем много да мислим в тази насока ще вземем да забележим, че властовата структура на мафиото-милиционерската диктатура е вече завършена. Един криминало-банкер държи парите, един мафиото-депутат държи медиите, а един пожарникаро-примитив – държавните институции. А да ни е честито!

Учени откриха липсващото звено между плужека и маймуната! Оказа се, че е премиер на България

2012-01-12T21:58:00.001+02:00

По време на неуспешно издирване на интелигентен живот в българския телевизионен ефир, учени направиха изненадващо откритие – липсващото звено в деволюцията от примат към безгръбначно. Макар съществото десетилетия наред да се е подвизавало като сред обществото като гавазин и клоун под псевдоними като Рапона, Тиквата, Боко и Бъ Бъ. Поради липсата на развит интелект, елементарен морал и усещане за реалност, Бе Бъ и себеподобните му не могат да оцелеят в условията на нормалния социум, но са открили идеалните условия за развитие в системата на МВР. Най-често може да бъде засечен в естествената си среда – телевизионни студия и футболни игрища. Истинската му природа и значението му за деградацията на човечеството бе осъзната чак две години, след като в изблик на електорално безумие и мазохизъм, българите са си го избрали за министър-председател. В момента в страната тече успешно изграждане на милицонерско-селска диктатура, в която се предполага, че популацията на БъБъити ще процъфти.

С такива синдикати не ни трябват експлоататори

2012-01-03T22:55:00.001+02:00

Българските профсъюзи подриват синдикалната идея по-успешно и от най-отдадените й противници

В края на миналата година бяхме свидетели на почти едномесечна стачка в българските железници, която бе изпълнена с най-разнообразни парадокси. Например това, че макар да беше обявена против съкращенията в БДЖ, тя успя изобщо да се състои заради стачкуващите в друга компания – НКЖИ. Също бе парадоксално, че при стачкуващи 2-3% от всички служители, влаковете наистина не се движеха – но само пътническите, които така или иначе генерират само загуби за БДЖ. Най-абсурдното в тази стачка обаче бе това, че в резултат от нея ръководството успя да наложи по-големи съкращения и икономии, отколкото първоначално бе планирало. Колкото и упреци да изказаха другарите Недев и Владимиров по адрес на синдикалистите по време на стачката, със сигурност вътрешно са им много благодарни, защото без тях нямаше как да постигнат подобен успех.

Самата стачка започна далеч след като коня на БДЖ вече беше у реката, а кредиторите бяха почнали да точат ножовете, за да го направят на суджук. Различните планове за „преструктуриране” на железниците се дъвчат от края на 2010 г., знаеше се за съкращаването на влакове, съкращаването на служители също беше очевидна стъпка предвид продължаващото свиване на дейността. През цялото това време обаче синдикатите не съумяха, а всъщност не се и опитаха да направят най-естественото, а именно да съставят и представят алтернативен план за действие. Всъщност в продължение на дълги месеци след изтичане на предишните Колективни трудови договори (КТД) през пролетта, синдикатите водеха борба единствено по въпроса за събирането на членския внос – а именно, те настояваха той да се събира по ведомост от страна на работодателя. Вероятно защото не си правят илюзии, че могат да очакват от служители сами да им носят 5-те лева, които очевидно не са заслужили.

Когато около седмица след началото на стачката започнаха преговори, в техния център се оказаха не съкращенията, а подписването на нови КТД. Нищо лошо на пръв поглед, но реално борбата се водеше не за правата на служителите, а за правата на синдикатите, заложени в договорите. Това естествено допълнително отслаби подкрепата за стачката, а синдикатите преговаряха така „убедително”, че в новите КТД залегнаха неща, които шефовете на БДЖ не бяха посмели да поискат преди това - намаление на годишния отпуск от 22 на 20 дни, на обезщетението при пенсиониране от 9 на 8 заплати, също така на допълнителният отпуск, който досега беше твърдо десет дни, сега е намален от пет до десет в зависимост от тежестта на условията на труд. Ще бъде въведена и бонусна система за заплащането, което по принцип е добра идея, но със сигурност ще доведе до спад в доходите на много от железничарите.

Този резултат е особено нелеп предвид факта, че макар и с изтекли КТД, до стачката БДЖ изпълняваше всички залегнали в тях социални ангажименти към служителите си. Така синдикатите осигуриха на малкото подкрепили ги работници единствено законово оформено орязване на социалните им придобивки. Въпреки, че се инатяха до последно, КНСБ и Подкрепа загубиха и правото си да налагат вето над съкращенията, което съвсем ще ги извади от уравнението при следващите етапи на „преструктурирането”. Синдикатите в НКЖИ поне имаха доблестта да признаят, че стачката се е провалила поради липса на подкрепа от служителите, докато тези от БДЖ до последно отчитаха илюзорни постижения.

Наблюдавайки това фиаско, човек може да си помисли, че синдикатите всъщност играят за противния лагер. Реално обаче то е резултат от това, че нашенските профсъюзи са едни изпразнени от съдържание отломки от тоталитаризма и/или мелези на прехода, които нямат реален синдикален бекграунд. На първо място едни истински синдикати не биха оставили компанията да бъде опоскана и докарана до това жалко състояние. Истинските синдикати биха се възпротивили на вземането на непосилни за връщане кредити (последно около 800 млн. лв.!), от които същевременно няма никакъв видим ефект; биха поставяли под въпрос съмнителните обществени поръчки, с които от десетилетие се източва БДЖ; първо те биха забелязали и липсата на около 1000 вагона, оказали се откраднати при последната инвентаризация. Пак те биха смъмрили машиниста Пешо за навика му да си тръгва от работа с туба служебна нафта, а стрелочника Гошо за фалшивите му болнични. Ако синдикатите бяха вършили каквото се очаква да вършат през последните десетилетия, не само БДЖ щеше да е в по-дпбро състояние за радост на всички ни, но и служителите щяха да ги припознават като свои представители, и когато се стигне до стачка щяха да излизат 10 000, а не 100.

Дали реформата в БДЖ ще даде някакъв положителен ефект, или ще е просто поледен гърч преди компанията да тръгне окончателно по пътя на „Кремиковци” или „Балкан” предстои да видим. Едно обаче е сигурно – с поведението си по време на тази стачка КНСБ и Подкрепа забиха поредния пирон в ковчега на синдикализма и успяха да окипазят борбите за трудови права повече, отколкото и най-активните им противници.

Революция от другата страна на екрана

2012-01-02T15:04:00.001+02:00

За медиите важността на борбата за свобода и демокрация не е въпрос на принципи, а е правопропорционална на наличието на петролни залежи

През изминалата година станахме свидетели на социални вълнения и политически промени, каквито не е имало поне от 60-те години на ХХ век. Или поне трябваше да сме свидетели, но бяхме упорито възпрепятствани от институциите, които се предполага, че трябва да ни информират. Най-тъжното е, че медийното затъмнение и елементарните опити за манипулация до голяма степен дори не бяха резултат цензура от страна на различните варианти на „Министерство на истината”, които съществуват в днешно време. Самите медии до такава степен са изгубили усета и уменията за обществената си функция, че цензурата е основно вътрешна и често се дължи на мързел или неразбиране. Подобно на самото общество, огромната част от производителите на медийно съдържание наистина са затънали в онази виртуална реалност, където най-важните събития са смъртта на алчния олигарх Стив Джобс или сватбите и разлъките на някакви хора, които са известни, защото са известни.

Едновременно е интересно и отвращаващо да наблюдаваш двойните стандарти и шизофреничното поведение на „либералните” медии на запад, чието поведение обикновено механично се копира и у нас. Когато през лятото стотици хиляди хора протестираха месеци наред в Испания, Италия и Франция, това изобщо не беше отразявано, или ако беше - съвсем повърхностно. Когато през деня в Атина има 100 хилядна демонстрация, до нас стигат само кадри на 20-на лумпена, замерящи с камъни полицията вечерта. Когато започна "окупацията" на Уолстрийт, нашите медии я забелязаха след 3 седмици, и естествено копираха презрителното отношение на Фокс към "хипарите, които не знаят какво искат". Като нищо можеше да не се чуе за това и още един месец, ако не се беше случило една събота срещу неделя да няма други новини, освен опита за блокиране на Бруклинския мост.

Нито една програма, декларация или обръщение от тазгодишните протести на Запад не стигна до масовата публика, не само в България. Същевременно еднократното събиране на 30 хиляди души в Москва, половината от които комунисти или крайни националисти, ни се представя като "арабска пролет", а всяко неадекватно изказване на руски блогър или някой още по-случаен - като край на путиновия режим. Колкото и да ми се иска и в Русия най-после да се заражда истинска съпротива срещу беснеещата полицейщина и бюрократщина, няма как да не ми стане противно това хиперболизиране, продиктувано единствено от политическите и икономически интересни на конкретни елити.

Идентична манипулация беше организирана преди няколко години, когато протестите след изборите в Иран бяха представяни като бунт в името на демокрацията, макар на практика да представляваха конфликт между самите ислямисти. Докато бяхме заливани със съмнителните кадри от убийството на иранката Неда, никъде не чухме за десетките жертви сред протестиращите срещу военния преврат в Хондурас. Няколко месеца по-рано мащабните протести срещу полицейското насилие в Гърция, които доведоха дори до опити за създаване на алтернативни обществени структури, бяха отразявани единствено като вандалски прояви. Очевидно важността на борбата за свобода и демокрация не е въпрос на принципи, а е правопропорционална на наличието на петролни залежи...

Особено смехотворен е начина, по който в момента западните медии се правят, че винаги са виждали в „арабаската пролет” положителна тенденция и са я подкрепяли. Всъщност първоначално "арабската пролет" бе представяна в силно негативна светлина - единствено като натиск на ислямистите, а френското правителство дори предлагаше помощ на Тунис и Египет за борбата с безредиците. Мубарак стана "диктатор" чак след като бе свален, а цъфтящите отношения на Кадафи със западноевропейските лидери от последните години, ознаменувани от мащабни оръжейни сделки, бяха забравени. Същевременно пак същите медии не се свенят да определят като диктатор някой управник в Южна Америка, който е избран демократично, но си позволява да оспорва колониалното положение на родината си.

Единственото хубаво в цялата ситуация е, че благодарение на модерните технологии информацията е в изобилие, въпреки засилващите се опити за налагане на цензура и в интернет. За да бъдеш обективно информиран обаче изисква доста време и усилия, за да видиш истината зад многобройните филтри, налагани от „средствата за масова информация”.

Предизборна лумпениада Катуница 2011

2011-10-02T17:32:00.001+03:00

Макар да беше ясно като бял ден, че предизборната кампания ще бъде съпроводена от разнообразни истерии и представления, случващото се през последните дни надминава очакванията. Виртуалното пространство се тресе от речи и заплахи ала „въздухът трепери”, които за разлика от обикновено имат и реално проявление по улиците.

Всевъзможни журналисти, коментатори, социолози, политолози, политици и политикани се надпреварват да си чешат езиците – понякога успешно, но най често – не. Любимите ни национанистически партийки и организации побързаха да влязат в роля – Сидеров замени гротескната си усмивка от предизборните плакати с познатото опулено изражение и щръкнали вежди, опъна отново катуна си пред президентството и почна да заема героични пози пред рехавата си агитка. Други пък почнаха да събират подписи за референдум срещу бездействието на държавата по циганския въпрос, без обаче да си правят труд да дефинират държавно бездействие и цигански въпрос.

Основната нишка в цялата тази какафония обаче е нещо, което наблюдаваме в различни мащаби от години насам – щом някъде се появи зародиш на социално недоволство и съпротива срещу олигархо-политическата симбиоза, той бива инфилтриран, лумпенизиран и в крайна сметка опропастен от едни групички примитиви, организирани по линия на футболни фенклубове, неонацистки организации, рокерски банди и прочее криминални хомодружинки.

Случаят „Катуница” започна със справедливия гняв на местните хора срещу безобразията на един престъпен феодал, с когото са оплетени като свински черва управници от всички етажи на системата. Т. нар. „цар” Киро е само един от многото безсрамни символи на диващината и лицемерието, в които сме принудени да живеем. Вероятността това да се превърне в мащабен бунт срещу статуквото беше почти моментално преодоляна, когато възмутените патриоти решиха да отмъщават на циганина-християнин Кирил Рашков... като трошат прозорците на Пловдивската джамия. Всичките им по-нататъшни действия се отличават със същото ниво на адекватност и полезност, и най вече с пълното неосъзнаване, че играят по нечия свирка.

От личен опит знам, че милиционерите не пропускат дори протест на 20 души, който не е обявен никъде. Също така не можеш да отидеш някъде, където са решили да не те пускат. Същевременно родната полиция някак си пропусна откритата подготовка на футболните агитки за нощната разходка до с. Катуница, и съответно не успя да опази две от помпозните къщи на „царската” фамилия от опожаряване. Макар и в друг мащаб, по подобен сценарии протече и лумпенизирането на големите студентски протести преди две години, които макар и мирни, събудиха дълбоки притеснения у управляващите.

На 14 януари 2009 г. присвоилите си протеста агитко-националисти бяха не само оставени, но и очевадно подпомагани да вилнеят пред ухилените погледи на пазителите на реда. Те идеално изпълниха ролята си, както правят и сега – да дадат повод ченгетата да извадят палките и пропагандната машина, така че мнозинството обикновени граждани да отдръпнат – сега и за в бъдеще - от всяка проява на организиран протест срещу властта. Смущаващата приемственост в поведението на МВР идва като напомняне, че който и да е реално управляващия в тази държава, неизменно силовите ведомства са неговото куче-пазител и изпълнител на мръсни поръчки.

Единствената разлика е бързината, с която се случват нещата сега - преди две години подготовката за опропастяването на протестите отне повече от месец. В този ред на мисли изглеждат съмнително факти като това, че двете подпалени къщи се оказаха предварително опразнени, а любимия вожд Б.Б. се кълне, че проверките на царкировите богатства са подготвяни поне от две седмици преди драматичните събития. Много е вероятно предизборния етнически цирк да е подготвян в аванс, като само се е чакал подходящ повод.

В крайна сметка целите са постигнати – ръководителя на предизборния щаб на управляващата партия, който по съвместителство е и вътрешен министър, вече държи за топките един от основните координатори на циганския вот. В очите на едни се вдигна рейтинга на полицията, а в очите на други – страха от нея. Няма особено значение дали уличното недоволство се е разраснало малко повече от предвиденото. МВР изпълнява функцията си в най-добрите традиции на полицейщината – и тя не е да пази реда, правата и свободите на гражданите. Тя е да пази установения ред от гражданите, които са си позволили да търсят правата и свободите си. Затова и призивите държавата да започне да си върши работата по отношение на „циганския” въпрос и престъпност звучат наивно и дори нелепо.

Етнизацията на бедността, както и феодализацията на местно ниво са част от държавната политика не от 20, не от 70, а от 130 години. Тези проблеми няма да изчезнат, ако системата заработи – те съществуват, защото са част от системата. Полицейските номера, които ни се прилагат са познати от време оно, но за съжаление нашето общество е твърде незряло политически, и ако щете – класово, за да се ориентира в поредицата от провокации, които притъпяват вниманието и енергията му. За да стигнем от зъбене във фейсбук и викове „циганите на сапун” до масово и осъзнато отстояване на искания, подобно на други европейски народи, за да дойде онзи „ден първи” за който бленува Ботев, ни чака още много работа – основно над себе си. Толкова много, че гледната точка на днешния ден става още по-обезсърчително потискаща.

Дюн – една разочароваща класика

2011-09-28T20:31:00.001+03:00

Обзет от носталгия по юнушеството, наскоро реших да препрочета „Дюн“ на Франк Хърбърт. Изненадващият резултатът от това упражнение беше, че у мен се породи непреодолимо желание да я оплюя – вероятно защото осъзнах, че положитeлните ми спомени за тази фантастика се дължат най-вече на екранизацията на Дейвид Линч от 1984 г. и разбира се – на култовата поредица компютърни игри.

Основното, което глождеше съзнанието ми докато четях, бе образа на бъдещото човечество. Социално деградирало и повсеместно наркоманизирано, парализирано от кастова система, робовладелство, планетарен феодализъм, религиозен тоталитаризъм и още купища анахрознизми, които безспорно са доказали несъвместимостта си с прогреса.

Сравнена с вселените на братя Стругацки или Азимов, тази на Хърбърт, където дворцовите интриги и наркоманските оргии определят съдбата на цивилизацията, изглежда беззъбо и недостоверно. Ситуирането на тази история в космоса и бъдещето на моменти ми напомня за онези нелепо модернизирани екранизации на Hallmark по древногръцки митове /впрочем, единствената екранизация на „Децата на Дюн“ е на Hallmark/.

Ако някой случайно не знае, цялата история се върти около тежка дрога, образуваща се от мършата на грамадни пустинни червеи, които се намират единствено на планетата Аракис, наричана за удобство Дюн /всъщност – само на корицата/. Тъй като преди хиляди години е имало джихад срещу изкуствения интелект и компютрите като цяло, човечеството разчита за по-сложни изчисления и космическа навигация, а май и за мисленето като цяло, на специално обучени люде от няколко секти, които естествено са дълбоко зависими от въпросния наркотик, който увеличава способностите им.

Главният герой Пол Атреидски е властолюбив и антипатичен пубер със съмнителни взаимоотношения с майка си. Тъй като е резултат от 90 поколения евгенична програма за размножаване на религиозна секта от наркоманизирани куртизанки, той проявява значими заложби на врачка, макар по план да е трябвало да се роди момиче, което да се ожени за свой първи братовчед от конкурентната династия на Харконите. Благодарение на способностите си на свръх-наркоман, той успява да убеди суеверните и примитивни космически араби да излязат от пустинните си дупки на Аракис, и да тръгнат на свещена война, която да му осигури лично отмъщение и имперския престол. Но през цялото време изпитва угризения!

Всъщност историята на Муад'диб/Пол/Усул/Куизац Хадерах/Лизан-ал-Гаиб и пр. до такава степен е взаимствана от историята на Мохамед, че чак малко прилича на плагиатство. Явно по някое време Хърбърт е открил и Новия Завет, така че с развитието на историята Муад'диб/Пол/Усул/Куизац Хадерах/Лизан-ал-Гаиб преживява доста недостоверна характерна трансформация ала Исус Христос.

Изключителността на въпросния главен персонаж е внушена основно чрез дословно представяне на мислите на околните, докато се възхищават на неговата безподобна готиност. Тъй като обаче това най-често са откровения на майка му или полудивото му гадже, а в най-сюблимните моменти – на самия него в наркомански екстаз, се насажда известно усещане за субективност. По скромното ми мнение и в чисто литературен аспект подобен описателен способ показва слабост на повествованието и/или известна бездарност на автора. Самата ясновидска дарба на героя е доказана чрез сценки, в които той спира влизащия слуга с лафове ала „да, знам, че обядът е готов“, след което въпросния статист си излиза потресен и зашеметен от прозорливостта на протагониста. Същевременно той някак си пропуска съществени неща като лошите сардукари, тръгнали да колят невръстния му отрок, или противозачатъчните, които съпругата му по сметка 12 години слага в кафето на пустинната му любовница.

Все пак първата книга от поредицата си заслужава да бъде прочетена, най-малкото заради влиянието й върху популярната култура, което почти достига това на „Властелинът на пръстените”. За останалите 5 книги от поредицата не мога да кажа същото, а и честно казано с мъки съм стигал само до средата на третата. Едно обаче е сигурно – без съмнение са по-добро четиво от разни харипотъри и вампирски простотии, които се произвеждат на кило през последното десетилетие.

Ако само четяхме Ботев, колкото го почитаме...

2011-06-02T21:46:00.001+03:00

„Мое гордо знаме не е Ботев, нито пръв учител – Георги Димитров” пееха вече позабравените „Кокоша глава”. Все си мисля обаче, че да се дистанцираш от официалният култ към Христо Ботев, разиграван на 2 юни не е въпрос на пънкарски нихилизъм, а на здрав разум и себеуважение. Помпозните сцени с противните сирени за въздушна тревога и дъхащото на фалш едноминутно „замръзване” винаги са ми се стрували като излези от лоша антиутопия. Разбира се това е малък дразнител в сравнение с повсеместните призиви всички БЪЛГАРИ да отдадат ПОЧИТ на БОТЕВ и загиналите за СВОБОДАТА. За огромната част от отдаващите почит обаче, Ботев е само далечен спомен от часовете по литература в училище, а не ми се мисли какво е разбирането им за свобода, щом така радушно се включват в подобни зомби-ритуали.

Ако четяхме Христо Ботев поне колкото го почитаме, щеше да ни е пределно ясно, че той би се обърнал в гроба, ако можеше да види цялото представление. Същите тези властници, чорбаджии, шумни патриотари и обикновени невежи, които Ботев толкова яростно заклеймява, днес използват името и лика му като параван, с който да заблуждават себе си и околните, че зад кухите си пози всъщност са изразители на дълбокио ценности – общонародни и общочовешки. Вече повече от век същите тези хора отричат, обругават, фалшифицират и подменят морала, идеите и посланията на Ботев, за да го сведат до една удобна и безопасна щампа, с която да си придават легитимност. И го правят повече от успешно, защото явно никой не си дава сметка, че Ботев не би проумял защо сирените вият за него, а не няколко дни по-рано, когато се чества годишнината от Парижката комуна – събитие, чието значение самият той е представил повече от красноречиво в „Смешен плач”.

А ти, БЪЛГАРИНО – изпълни ли своят патриотичен дълг с едноминутно кибичене? Добре тогава, догодина – пак!

От мъртви знаменитости се печели най-добре

2010-08-02T17:05:00.002+03:00

Горната мъдрост далеч не е откритие на семействата на Майкъл Джексън или Елвис Пресли – тя е по същество основното мото, което движи религиозния бизнес от хилядолетия насам. Специално християнството, и още по-специално неговите източно-православно и католическо подразделения са постигнали такива висоти в промотирането на “свещени” сувенири и артефакти от най-разнообразен вид, че всяка маркетингова агенция може само да им завижда.

То не са ревящи, кървящи, мигащи и т.н. икони и статуи, напукани мазилки с формата на божията майка, трески от христовия кръст, плащеници, носни кърпи и прочее, да не забравяме и масовото производство – “светена” вода, “свещени” книги, кръсчета, броеници... Всички религиозни фетиши разбира се са снабдени със съответната митология, която не само ги свързва “достоверно” с някоя от приказните истории в библията, но тъй като това не е достатъчно за комерсиалния успех, им придава и най-разнообразни лечебни свойства. Всякакви болежки - от обриви, ишиас и ломбаго до детски паралич и фригидност – могат да се излекуват с вяра и пипане на подходящия свещен предмет; ако не подейства, то проблемът разбира се е в недостатъчната вяра на пипащия...

Масовото производство на “светци” и “мъченици” последните две хилядолетия от своя страна осигурява вероятно най-доходоносната, а същевременно и най-гнусна брънка в този бизнес – мощите. Няма по-голяма гордост за един храм или манастир от това да притежава коса, зъб, пръст, плешка или става на някой герой на религиозния труд, получил пост-мортем официален сертификат за свещеност. Представете си само картинката, при която с религиозен плам и некрофилски устрем в сърцето добрите християни кълцат тленните останки на набедения за светия, с цел да го пласират на дребно и да максимализират печалбата...

Наскоро медиите започнаха да ни занимават усърдно с “благата вест” за “чудотворното” откритие на археолози на остров Св. Иван до Созопол, състоящо се от част от пета, челюст, зъб и други малки костици, приписвани на Йоан Предтеча. Лъхащите на фалш описания на религиозната възбуденост на участниците в бутафорната сценка по отварянето на реликвариума, естествено бяха придружени с подробни разяснения на плановете им как откритието да се превърне в туристическа атракция и машина за пари. Верен на ампоато си “на всяка манджа мерудия”, фантасмагории в тази насока пръв и най-активно започна да бълва самопровъзгласилия се за професор Божидар Димитров. Бутафорният специалист по всичко успя да обяви Созопол за “втори Йерусалим” преди каквато и да е сериозна експертиза на намерените останки. Даже прие автентичността на находката като въпрос на лична чест и успя да изтресе поразително дори за него количество бисери, овенчани с определението “шибан народ” по адрес на съмняващите се специалисти, които за разлика от него са заслужили с труд научните си звания. Едната честна дума на Божко Димитров обаче мъчно може да е достатъчна за да докаже оригиналността на “светите” кокали, особено като се има предвид, че на различни места по света се намират още 12 глави, 7 челюсти, 9 ръце и 8 пръста на въпросния светия…

Всъщност няма какво да коментираме алчните попове и хотелиери в Созопол, а още по-малко палячото Димитров – в крайна сметка бизнеса си е бизнес и е естествено да се използва всяка възможност за развитието му. Хората, които наистина ме учудват са “православните скотове”, които отказвайки се от достойнството и интелекта си се бутат като някакви телета, за да се докоснат до поредната “светиня”, пробутана им от хитреците в расо. Някои са склонни да видят нещо умилително и дори “духовно” в желанието на хората да вкарат малко магия и ирационалност в ежедневието си. Няма обаче нищо умилително и положително в това да се отдадеш на допотопен фетишизъм, напротив – това е проявление само на потресаващо невежество, духовна и интелектуална нищета, и не на последно място – обезверение, отчаяние и отказ да търсят пътища към щастието и прогреса в практичните аспекти на живота.

Теоретично погледнато не само модерния и рационален човек би трябвало да е отвратен от цялата работа – един истински християнин също би трябвало да бъде, най-малкото заради историята с изгонването на търговците от храма и “божията” заповед да не се правят идоли и кумири... Реално погледната обаче смисъла на религията за “обикновените” хора винаги е бил един и същи – удовлетворение на най-първичното суеверие и мистицизъм, както и опростенческото прехвърляне на страховете и надеждите към независещи от реалността сили. И независимо дали става дума за шаманизъм или институционализиран и подплътен с хиляди страници софизми монотеизъм, винаги ще се намерят хора, които да предоставят въображението и усилията си за удовлетворяване на тези нужди, като покрай това разбира се добре си напълват джобовете.

Бай Ганьо – пазарен фундаменталист!

2010-07-14T11:27:00.002+03:00

Или колко разлики има между неолибералния гуру и партийния пропагандатор

Ако човек си направи труд да проследи икономическите коментари из родните медии – било то печатни или електронни – би останал с впечатлението, че единствените компетентни по тези въпроси специалисти са от “Отворено общество” и Института за пазарна икономика. Отвориш вестник – Гошко Ангелов призовава да се приватизират здравеопазването, образованието и детските площадки; Пуснеш си телевизора – Гошко Ганев обяснява защо най-доброто, което държавата може да направи за социално слабите е да не им дава помощи, тъй като намесата в пазарната регулация само ще ги направи по-бедни и незаинтересовани да се развиват; Седнеш пред компютъра и някое друго мазно юпи - храненик на Сорос ти обяснява, че благодарение на него и себеподобните му световната криза свършва, като доказва тезата си с диаграма на двупроцентовото увеличение на оборота на баничарниците в Каспичан...

Ако искаш да прочетеш някое различно мнение по въпросите на политикономията ще трябва да прибегнеш до издания от сорта на “Култура” или “Дума”/но е за препоръчване само веднъж месечно – когато излиза притурката на “Монд Дипломатик”/ Такова идеологическо единодушие едва ли е виждано след времената на зрелия социализъм, и вероятно прави страната ни едно от малкото места по света, където неолибералните концепции не са подложени на многостранна критика относно олимпийските им постижения в областта на произвеждането на мизерия в глобален мащаб.

Войните на капитала дебнат да ни ебнат

Нашенските рицари на свободния пазар имат още един повод да се гордеят с родината си – благодарение на усилията им тук беше приложен един от свещените фетиши на пазарния фундаментализъм – плоският данък. Ако някой дори плахо посмее да оспори абсолютната гениалност и несъмнено съвършенство на това тяхно върхово постижение, то тези иначе така културни момчета скачат като лъвове и започват да ръсят обиди, достойни за прогимназиални гамени. Неверниците биват оприличавани на видиотени интелектуални вкаменелости, участващи в пъклен план да се спре пътят към светлото бъдеще и да се накаже всеки успял /под “успял” вероятно имат предвид лайна като себе си, изградили успешни кариери като платени пропагандатори./

Залети от неолиберални клишета и мантри от нас се очаква да повярваме, че няма по-висша житейска справедливост от това всеки да плаща еднакъв процент данък върху доходите си. Всеки, който не е лоботомиран обаче лесно може да направи преценката как се отразяват на стандарта на живот 10% на тези, които взимат по 500 лв. и как на тези, които взимат по 5000... “Идеалният” налог също така ни се представя като някакво доказано постижение на пазарната икономика, същевременно обаче компания в този експеримент ни правят само страни като прибалтийските републики и съседна Румъния, които в последно време успяха да счупят няколко рекорда по икономически спад... Бойците на О.О. и И.П.И. все пак си правят труд да покажат и някакви числа и статистики, но всеки сравнително информиран по въпроса знае, че тези фискални успехи са резултат от други положителни тенденции на растеж, които бяха започнали 10-на години преди въвеждането на плосък данък и свършиха скоро след това... Всъщност единственото обективно оправдание за връщането на десятъка е нежеланието или невъзможността на държавата да изгради ефективна данъчна система, а за успеха на начинанието се разчита на благоволението на заможни люде, които биха решили да си платят данъците, след като са им ги намалили наполовина.

Единственото, което би постигнала тази мярка е същото, което постигат и останалите неолиберални безумици – богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни. Навсякъде, където последните 20-на години неолибералните стратези получиха шанс да напътстват прехода към “демокрация и пазарна икономика” – било то в Източна Европа, Южна Америка или пък ЮАР – картинката е една и съща: растящо социално разслоение, безработица, мизерия, деиндустриализация и превръщане на неща като здравеопазване и образование в лукс. Голямото постижение на либералния капитализъм се свежда до това, че успя да върне социалната структура и достъпа до обществени услуги до нивата от началото на 20 век.

Разбира се никакви примери от реалността не биха могли да разколебаят неолибералния мъдрец в правотата му, дори що се отнася до трудни за пренебрегване неща като световната икономическа криза, пак рожба на същата идеология. Това е особено характерно за нашенските представители на породата, които показват завидна способност да не възприемат реалността, когато не им изнася. Те продължават без всякакъв свян с рецитациите на теории и формули от неолибералните им букварчета, и го правят със същия хъс и увереност, с която преди няколко десетилетия едни други хора са рецитирали “Наръчник на агитатора”. Всъщност, ако сравним фанатизирания либерал с фанатизирания болшевик трудно бихме открили някакви функционални разлики. Основната насока на мисленето им е да принизяват едни факти и да хиперболизират други, за да натикат насилствено реалностите в подредените и удобни схеми, около които се градят идеологиите им. Не ги притеснява, ако само преди седмица са давали диаметрално противоположни оценки на някое събитие или процес. Дават нещо като пример за емпирично доказателство на идеите си, но в момента, в който се сгромоляса се оказва, че то всъщност не било истински либерализъм, съответно социализъм. Щото всъщност имало прекалено много държава, или съответно - прекалено малко. В краен случай казват, че съответното общество не е достатъчно узряло - пазарно или класово. И най-вече – много обичат да се представят като единствена алтернатива един на друг. Или бесен капитализъм, или тоталитаризъм - няма мърдане. Твърде обезсърчаващ избор, на който бих отговорил с един подходящ за такива диалектически клопки цитат, чийто автор мисля е революционера Е. Малатеста: “Ако ме накарат да избирам между бесилото и разстрела, бих им казал, че предпочитам живота”.

Паради, патриоти, православие и прочее простотии

2010-06-28T16:38:00.001+03:00

Мина поредният „гей-парад”, който въпреки усилията на организатори, опоненти и най-вече медии, не се превърна в събитие с висока обществена важност. Всъщност благодарение на ежегодно увеличаващата се подкрепа на разни поп и чалга певачи, нашенски и европейски дупедати и други светски фактори, това събитие бързо се превръща в стандартна част от чалга-първенющината, с която толкова сме свикнали последните десетилетия.

Въпреки всички приказки и спорове за права, морал, закон и т.н., на мен ми се струва, че същината на цялата олелия трябва да се търси в друга насока. Вече трета година наблюдаваме как около въпросния парад няколко групи, самозвани представители на малцинства, мнозинства и дори висши сили, взаимно си придават важност, оправдавайки съществуването си, претенциите си, неадекватните си инициативи, а вероятно – и финансирането си. Едните са организаторите на парада, които претендират да се представители не само на сексуалните малцинства, но и на прогресивното човечество като цяло. Другите са фашизираните маргинали от БНС и разни други „патриотични” групички, присвоили си правото да говорят от името на единствени защитници на българщината и здравият народен морал. Не на последно място са сбирщината сребролюбци, ченгета и обикновени луди от синода на БПЦ, влизащи в ролята на ходещи анахронизми чрез рецитиране на назидателни лафове отпреди 2000 години. Трудно ще видите някоя от тези групи да взима отношение към някой наистина наболял казус в обществото ни, но пък ако някоя се задейства, със сигурност можете да очаквате и останалите.

В този ред на мисли „Джемини” трябва да са много благодарни на БНС и БПЦ, защото без техните усилия гей-парада щеше да остане незабелязан, а хомофобията щеше да остане твърде битова и без организирани прояви – а пък холандския посланик трябва да знае за какво си е дал парите... Църквата и нацюгите също трябва да са безкрайно благодарни за гей-парада, защото без него съвсем нямаха да имат поводи да се правят на рицари-защитници на морала и традициите... Има и други насоки, в които тези породи показват прилики – на литургия например можеш да видиш повече мъже в рокли с дълги коси и тънки гласчета, отколкото на гей-парад; също така е трудно да намериш събитие, по-заредено с хомо-еротично напрежение от сбирка на гологлави, мускулести фенове на ефрейтор Шикелгрубер, които си сравняват татуировките...

Има още един принципен въпрос около цялата история с гей-парадите, на който досега не съм видял смислен отговор – а именно защо безапелационно се приема, че тази доста безвкусна и пошла форма на изява е обективен и естествен изразител на хората с различна сексуална ориентация и борбата им за равноправие. Всъщност на някои от местата, където тази „традиция” се е развила, парадите са преминали границата на порнографията и са се превърнали в публична оргия на ексхибиционисти и сексманиаци, които показват на света колко са различни, а не обратното... У нас картинката /все още/ е доста различна, но усилията на организаторите явно са в тази насока, щом толкова държат на клишета като натруфените травестити, танцуващи на платформа под звуците на Арита Франклин и „Вилидж пийпъл”... Аз лично не смятам, че различната сексуална ориентация носи със себе си каквито и да е интелектуални, морални, естетически или други особености, така че ми се вижда доста обидно за хомосексуалистите да твърдиш, че подобни паради са естественият им начин на изява. По същия начин бих реагирал, ако ДПС организират концерт на Софи Маринова и Азис под надслов „Циганска гордост”, последван от състезание по джепчийство - не защото съм расист, а защото подобна концепция е абсолютно сбъркана, подменя реалните проблеми със самоцелни представления и най вече – утвърждава стереотипите и разделенията, вместо да ги опровергава.

Ако питаш обаче ЛГБТ активистите или либералите-войни на политическата коректност се оказва, че ако не харесваш гей-парада, не харесваш и гейовете /всички, не само парадиращите/. А щом не ги харесваш, значи ги мразиш! Щом ги мразиш, значи не си прогресивен и модерен, а си част от консервативното, невежо и патриархално мнозинство, чиято еманация са гологлавите лумпени, освиркващи гей-парада. Гологлавците от своя страна използват аналогични диалектически способи, за да ти докажат, че си национален предател и вредител, ако си показал неодобрение или апатия към техните позиции. В крайна сметка се оказва, че си или примитивен хомофоб, или национален предател, а защо не и изчадие адово, сеещо разврат и содомия. Това е то, мърдане няма – особено лошо става, ако имаш мнение и си си позволил да го изразиш... И тъй като няма начин да излезеш невинен от тази буря в чаша вода, поддържана от парадиращи лицемери от различни видове – най-добре изобщо да не влизаш във филма и да направиш това, от което най-много ще ги заболи – да ги игнорираш.

Великодържавен онанизъм

2010-06-24T16:26:00.002+03:00

Вероятно повечето хора не подозират, че партия “Атака” издава едноименен вестник, и то ежедневник, редактиран – естествено – от благоверната на Волен Сидеров - Капка. От малцинството просветени в този факт вероятно около 2/3 са от намаляващото стадо правоверни атакисти, а останалите са тези, които са прозрели неопровержимия факт, че вестник “Атака” е най-забавният и развлекателен продукт на родния печат. Защото когато човек преодолее първоначалната си погнуса, трудно може да не оцени съчетанието от скодоумна пропаганда, налудни фантасмагории и лицемерно изопачаване на факти, поднесени от гледна точка, невъобразима за всеки, използващ логиката като начин за възприемане на реалността.

Още от първата страница ни посрещат епични заглавия от сорта на “Сидеров изгони Станишев и гей дружинката му от Околчица”, последвани на следващите страници от други, неотстъпващи по веселяшко хулиганство изцепки, като например фотоколаж на “Янето” Янев като амбриаж /долен ляв педал, демек/. Освен неизменното интервю на вожда Сидеров, читателят винаги може да разчита и на подробна справка за всички криминални дейности, извършени от представители на малцинствени групи /но не и на тези, извършени от българи/, както и на отчет за актуалната дейност на братя Юзеирови. А когато на човек му омръзне от политика може да разпусне с традиционната рубрика за посещения на извънземни, която често превъзхожда по достоверност останалата част от изданието.

Но най-забележителното у вестник “Атака” е друго – той вероятно е единственото издание във вселената, което се явява официоз на две партии. Преди изборите епитетите, с които вестника заливаше Бойко Борисов не бяха по-милостиви от тези по адрес на Станишев, Доган или Янев. След като генерала реши да направи Волен свой съучастник /пардон, партньор/, пропагандния орган на сидеровата партия претърпя подобаваща идеологическа трансформация, пред която изданията на Ирена Кръстева направо изглеждат последователни и независими. Списващите вестника полагат сериозни усилия за да рекламират, оправдават и възхваляват решенията на новото правителство, независимо колко са далеч от принципите, които “патриотите” претендират, че изповядват. Дали става въпрос за оправдание на неолибералните изцепки на Дянков, които са в жестоко противоречие с ляво-популистките “25 точки” от програмата на “Атака”, или за пламенна защита на онази невежа женица Желева, която между другото се беше изказала в полза на членството на Турция в ЕС – Капка и компания впрягат целият си талант и безочие, само и само да изкарат Бойко и Волен като едни Дон Кихот и Санчо Панса, повели кръстоносен поход срещу враговете на България.

Тази задача обаче е далеч по-трудна, отколкото изглежда – защото ако има нещо ясно при управлението на Борисов, то е, че всяко решение е предпоследно. Един ден свалят ДДС, на другия го вдигат, един ден затварят 150 болници, на другия ги отварят, вече не помня колко пъти се отказват от АЕЦ “Белене” и колко пъти отново го започват... Така че на героите от вестник “Атака” им се налага буквално през ден да пишат напълно противоречащи си възхвали и обяснения. Този си талант те използват и в други насоки – например след драматичния разрив с телевизия СКАТ, откърмила Волен и партията му, тя вече не е обозначавана като “единствената патриотична телевизия”, а е презрително наричана “кабеларката”, а собственикът й Валери Симеонов /който е и кум на Сидерови/ редовно е изобличаван като близък сподвижник на “трактора” Алексей Петров и неговият “октопод”... Изобщо, ако някой ден си имаме “министерство на истината” като в “1984” на Оруел, семейство Сидерови са си готови за министри в него...

Ако обаче не смеете да рискувате мозъчните си клетки, прочитайки цял брой на “Атака”, поне погледнете последната страница, където се намира нещо на пръв поглед невинно – прогнозата за времето:

Тя обаче е съчетана с някаква фантасмагорична карта, която вероятно трябва да олицетворява справедливите териториални щения на истинския български националист. Колкото и да мислех, не можах да определя точния исторически, политически, военен или дори етнически /да, знам, че в училище са ти казали друго/ контекст на тази картинка. Очевидно за да си истински българин, трябва да се интересуваш колко градуса ще е в Ниш, Охрид или Одрин /на картата обозначен с гръцкото си име “Адрианопол”?!?/ С други думи, трябва да страдаш от тежък когнитивен дисонанс на политическо, географско и историческо ниво, а вероятно и да изпитваш сексуална възбуда от подправяне на карти. А може би с тази картинка атакистите искат да кажат на редовните си читатели “Може и да лижем задника на генерала, но с ето тази еманация на нашата бутафорност и неадекватност показваме, че сме достойни за названието националист!” ?

The atheist dog

2010-06-21T16:47:00.003+03:00

"...And I just hate to see people hating and killing each other over their own interpretation of what they're not smart enough to understand" - Brian Griffin from "Family Guy" about religion.

Фейсбук, или как да губиш приятели и да отчуждаваш хората

2010-06-19T19:52:00.001+03:00

След провеждане на един средносрочен експеримент в любимата на млади и стари социална мрежа, установих някои интересни тенденции. Можеш без всякакво притеснение да "адваш" напосоки хора, които си познавал бегло преди 10-15 години, или такива, с които се засичате на работното място или пък в учебното заведение, но досега не сте си казали и едно здрасти. Те с радост те прибавят към списъка с приятелите си, даже за твой ужас започват да ти пращат усмивчици, котенца, сърчица, дупенца и прочее, харесват дейностите и статуса ти и ти харесваш техните, канят те във фермата си, препоръчват ти дълбоко екзистенциални тестове, и те сравняват с други, хептен непознати хора. Разменените във виртуалното пространство жестове на близост и разбирателство обаче в никакъв случай не гарантират, че на следващия ден ще се поздравите, когато се разминете в някой коридор или на улицата.

Стартът на фейсбук приятелството обаче може и да не бъде толкова безоблачен, ако решите да прибавите към предложението за приятелство някакво съобщение, с което да го обясните и да го поставите контекст - например: "Здрасти, не знам дали ме помниш, аз съм еди-кой си, как се разви живота ти след забавачката?", или нещо по-откровено: "Не съм те забелязвал никога досега, но 54-мата общи познати ме карат да си мисля, че несъзнателно съм те игнорирал", а защо не и "Изглеждаш смущаващо привлекателна на профилната снимка, надявам се да си шернала някое албумче от морето".

Опитите за осъществяване на комуникация на по-висше равнище от цъкане на бутони в 90% от случаите остават без отговор, а доста често обектът дори решава, че не те иска сред виртуалните си приятели! Оказва се, че в "социалната мрежа" изглеждаш подозрителен, ако се опитваш да практикуваш конвенционални способи на социално общуване, например разговор. Някакво съчетание между техно-алиенация и обикновен мързел, предполагам, ако бях някой мастит социален антрополог щях да напиша наУчен труд по въпроса. Ама не съм О_о В крайна сметка е ясно едно - ако искате много и верни фейсбук приятели, заговаряйте ги само при крайна нужда! Ако пък искате нормален социален живот, най-добре не влизайте в социални мрежи :)

Националистически димки

2010-04-23T15:49:00.001+03:00

Наскоро започна поредната акция на "родолюбиви българи", поразяваща със своята неподправена бутафорност и несъмнено безсмислие. Политиканстващите патриотари и от ВМРО и атакоотстъпниците от СКАТ започнаха подписка за референдум против влизането на Турция в ЕС, с което за n-ти път лъсва основната функция на национализма - да налага и експлоатира първосигнални предразсъдъци, и да създава изкуствени казуси, с които да разсейва общественото внимание от всякакви обективни проблематики. Спомняте ли си за какво националисти искаха референдум последно - новините на турски по БНТ... Забелязвате ли симптоматиката?

Ако попитате някой от събиращите подписи защо трябва да се спира членството на Турция в евросъюза, ще получите всякакви истории за ислямизъм и нови отомански империи, но не и някой смилен аргумент, като например това, че в занданите им е пълно с политически затворници и можеш да бъдеш съден за изразяване на "неправилно" мнение. Далеч по-интересен би бил въпроса дали съмнителната вероятност от влизане на съседката ни в ЕС е проблем, заслужаващ повече общественото внимание, че даже референдум, от безработицата, корупцията, възраждащата се полицейщина, социалната и етническа дискриманация, както и хилядите други неща, обричащи "славната българска нация" вечно да се тътри зад опашката на "белия свят"?

Колкото и да са интересни тези въпроси не си заслужава да ги задаваме, защото всъщност изобщо не става въпрос за кръстоносен поход в защита на християнска Европа. Основната мотивировка на референдумаджиите вероятно е да дискредитират себеподобните им отрепки от "Атака", които не биха подкрепили инициатива на бившите си съюзници. А какъв български националист си, ако не се обявяваш против Турция с причина или без? Евтини номера в междуособиците между тези дребни политически паразити и нищо повече. Но ти давай, българино - подписвай се, играй им по свирката, и в крайна сметка ще сърбаш, каквото си си надробил...

Нов удар на Цв. Цв. срещу силите на злото

2010-04-01T18:53:00.001+03:00

Специализирана полицейска операция с кодовото име „Бездарните” е протекла рано тази сутрин на територията на общините Каспичан, Меричлери и Кондофрей. Акцията е съвместно между СДВР и главна дирекция „Борба с организираната престъпност”. В хода на акцията до този момент са задържани лицата Къро, Перо, Ластика и Трупчето.
Паралелно с операция „Безрадните” се извършва така нареченото „привеждане” в известност и профилактика на криминалния контингент, заяви министър Цв. Цв. пред Агенция “Фикциус”. Той допълни, че задържаните са известни на полицията високопрофесионални кибици и льохмани. След няколкомесечно разследване, включващо СРС-та, агенти под прикритие, сателитно наблюдение и кристални топки е установено, че по време на управлението на тройната коалиция “Бездарните” са развили престъпна мрежа за люпене на семки и разпространение на клюки. Има подозрения за връзка между тяхната група и заверата Наглите-Петров-Първанов, целяща дискредитиране управлението на Бойко Борисов (Един е Той и Дянков е неговият пророк).
През следващите дни предстои задържаните да бъдат безславно пуснати и забравени. Министър Цв. Цв. увери, че вече се работи по измислянето на подходящо име за следващата акция на МВР със съмнителна мотивировка и краткосрочен ПР ефект.

Алиса в страната на... Нарния

2010-03-22T17:33:00.004+02:00

Над Фантастичната долна земя тегне игото на злата кралица... Фантастичните й обитатели разчитат за спасение на дете от реалния свят, което според пророчеството ще победи злото и ще върне короната на добрата кралица, за да възстанови справедливостта, за да стане тревата пак зелена, небето - синьо и прочее визуални индикатори на всеобщото щастие. Пътят към победата е съпроводен със съответното морално израстване, осъзнаване на висшите житейски ценности и приоритети и т.н.; премеждията и научените уроци във фантастичния свят пък ще помогнат на главния герой да се справи успешно с предизвикателствата на реалния...

Филмът свършва, и ошашавеният зрител започва да се чуди - добре де, това не трябваше ли да е "Алиса в страната на чудесата"?!? Каква е тая дръглива пуберка, дето кълца дракони? Дали Тим Бъртън си е мислел, че има по-добро въображение от Луис Карол? Или просто е объркал книгите? А може би от малък го е измъчвало, че не може да схване смисъла на "Алиса..." и е решил да си отмъсти, като вземе няколко от героите на Карол и ги вкара в една подредена по холивудски, клиширана до безобразие, напълно предвидима и доста нелогична история? Само че "нелогична" не като забавна, оригинална и вдъхновяваща като книгите на Карол, а като конвейерна холивудска боза, в която мотивировката на героите и подбудите за действията им просто липсват.

Като казах "взема героите", имам предвид имената и някой елементи от външният им вид - характерните им черти и мястото им в историята също са се изгубили някъде в сценария... Може би филма разчита на пуленето и лендзенето на Джони Деп, но подозирам, че дори най-върлите му фенки ще останат разочаровани... Ан Хатъуей пък изглежда като изключително неподходяща кръпка към цялата работа... не знам тя ли е некадърна, или просто ролята е тъпа.

Принципно от филм на Бъртън с Деп очаквам да е претенциозна боза, която да ми доскучее сериозно още по средата... Но колкото и ниски да бяха очакванията ми, този филм все пак успя да ме разочарова. Но пък е шарен, не може да му се отрече. Ако човек си пада по шарено и не е чел книгите, сигурно ще му хареса.

Сняг на фандъци

2010-03-08T22:41:00.001+02:00

Докато за трети път днес чаках премръзнал автобуса, просто спрях да се ядосвам. Даже спрях да изтръсквам трупащият се по мен сняг и започнах да се наслаждавам на бавното си превръщане в снежен човек. С твърде много негативизъм се натоварваме в днешно време, казах си, ще взема да си докарам язва освен настинката. Пък то не си е работа с тези мити здравни реформи... Всред изпълнилото ме примирение ме осени идеята, че всъщност поради всеобщото черногледство не успяваме да оценим дълбокия замисъл и филантропски подбуди зад столичната транспортна политика. Вярно, че като ръсне малко снежец чакаш по спирки задръствания средно по 45 мин. от всеки час, но кога друг път в забързаното си ежедневие ще имаш толкова време за размисъл и равносметка? А пък когато автобусите все пак дойдат, то е в комплект от поне 3-4, така че да може почти без проблеми да се поеме насъбралото се множество. Е, налага ти се да приемеш, че отреденото ти лично пространство е около 45 куб. см., но това е едно от неминуемите неудобства на живота в метрополис – щом може да живеят 2 млн. души в София, какво са едни 500 души в Икарус?

Интимното пространство на градския транспорт осигурява едно уникално физическо и емоционално преживяване, споделено със случайна извадка от сънародниците ти, които в началото на деня не си и подозирал, че ще опознаеш толкова отблизо. Еротичния привкус на пътуването може да е особено сладък, ако извадиш късмет да попаднеш на пътуващ към училище клас гимназистки – а за подобни интерактивни преживявания хората плащат доста повече от левче за билет! Усилията да се задържиш прав или да се придвижиш в желаната посока подържат физиката в кондиция, а вълнението дали ще успееш да слезеш на спирката си укрепва психиката и волята за победа. Пътуването в СКГТ освен това осигурява принудителни социални контакти дори на най-лишеният от такива гражданин:

Вариант 1, учтив:
- Извинете, ще слизате ли?
- Надявам се!

Вариант 2, реален:
- Ама какво ме блъскаш бе, *********!!!
- А ти какво си се запречила пред вратата ма, ***** *****, да ти **** **** ...

Не на последно място е удоволствието от първата глътка свеж въздух, след като се измъкнеш успешно от този малък ад – за кратко те изпълва чиста радост от свободата и презрение към житейската суета и дребнавите битовизми. Така че, съграждани, трябва да последваме мъдрият съвет на онази аристократска издънка Кобурготски и да гледаме на положителното! И да си сменим чипа, щом от сменянето на управниците явно файда няма...

България – Швейцария на Балканите!

2010-01-09T21:30:00.003+02:00

В края на 2009-а на българското общество беше подхвърлена поредната медийна димка, която да го поразсее от досадни битовизми като икономическата криза или неуспехите на новото правителство. Национал-популисткият тандем Борисов-Сидеров излезе със зашеметяващата идея третият референдум в българската история (след тези за премахването на монархията от 1946г. и приемането на “живковата” конституция през 1971 г.) да е за ликвидирането на едно до голяма степен символично право на едни 10% от населението. Като прецедент беше посочен референдумът за минаретата в Швейцария – макар вероятно всеки швейцарец би бил потресен от тази байганьовска интерпретация на пряката демокрация. Едва ли има нужда да се посочват разликите между швейцарската политическа система и българската, между тамошните емигранти и местното население с турски произход, или между здравия разум и провеждането на референдум, в който хората да гласуват едни против други на етнически принцип.

Няма голяма загадка и в рязката промяна в позицията на Борисов, след като с изненада откри, че строгите възпитатели от ЕС няма да му позволят подобни игрички. Все пак последователността никога не е била основна характеристика за политиците, а конкретно на ББ често му се случва да говори глупости без да си дава сметка за реалностите. В крайна сметка на всеки мислещ човек му стана ясно за какво е цялата работа – опит за вдигане поспадналите рейтинги на двама популисти и отвличане на общественото внимание от реалните проблеми. Политическия хамелеон Сидеров окончателно ликвидира проекта „Атака”, ставайки вярно куче на генерала-премиер. В замяна получи това, за което драпа още от времето, когато беше войнстващ либерал – парче от баницата на властта. Пожарникар №1 от своя страна показа пълна невъзможност да се справи с нещо по-сложно от позиране пред камерите (като например държавническите въпроси), също така не дава признаци, че ще пипне и с пръст Доган, около когото със сигурност има повече данъчни нередности, отколкото около Лили Иванова.

Периодичното вдигане и бутане на паметника на братя Юзеирви прикриваше реалното бездействие известно време, но се изчерпа. Най-печеливш от всичко, както обикновено, се оказа Доган, който хем си остава богат, хем се оказва единствена опора на малцинство, чиито права се ограничават. Не от кого да е, а от премиер, който е заявявал публично, че възродителният процес е правилен по същество, а турците са "лош човешки материал". Явно на Сокола не му е нужно да прави нищо, освен да си седи кротко в сараите и да гледа как претендиращите да са му врагове му подсигуряват статуквото.

Най-интересната и същевременно най-тъжната гледка обаче не бяха политическите панаири, а бурния патриотарски ентусиазъм, с който част от обществото подхвана темата. Трудно може да се очаква повече от хора, които са възпитавани да възприемат предразсъдъците си като морал. Издигането на робския синдром и комплексарското отношение към останалия свят като висши ценности правят въпрос на чест присъединяването към медийни истерии като “не на новините на турски”, “отричат клането в Батак”, “представят България като турска тоалетна” и прочее. Всяка от тези вълни на “гражданско” възмущение е по своему абсурдна, но рационалните доводи нямат шанс срещу разбиващи аргументи от сорта на “те 500 години са ни клали, не си ли гледал “Време разделно”... Единственото хубаво в случая е, че кампаниите са почти напълно виртуални – няколко кликания с мишката и си изпълнил задълженията си на истински българин.

От цялата тази бутафорност става видно едно нещо- в съзнанието на повечето ни сънародници интеграцията на малцинствата трябва да се изразява в това те да са игнорирани, бедни и безгласни, в което и винаги се е изразявала политиката на българската държава към тях. Новините на турски по БНТ разбира се по никакъв начин не спомагат за подобряване положението на тези хора, но дори и най-интегрираният турчин, който никога не гледа въпросните новини оправдано ще се почувства зле, ако това се изкуствено се изведе като основен дебат и проблем в обществото ни. Дори и само поради простия факт, че обществената телевизия се издържа от данъците на всички ни, включително и на тези около 10%, чиито майчин език е турския. А 10 % със сигурност са повече от тези 5 минути следобед, които така остро дразнят ушите на вресливите патриоти.

Макар моралните и рационални аргументи за съществуването на тези новини да са повече от достатъчни, е интересно да се отбележи, че има и достатъчно законни такива – не за друго, но основният рефрен на противниците им е, че те били “противоконституционни”. Както повечето хора, които подмятат закона като свещен фетиш и оправдават простотията си с него, и нашите герои явно не са си направили труда да го прочетат. В конституцията е записано, че българският език е официален, но е задължителен само в случаите, посочени допълнително от закона. В закона за радио и телевизия пък черно на бяло пише, че БНР и БНТ “създават предавания, предназначени за българските граждани, за които българският език не е майчин, включително и на техния език.” Като се прибавят и международните конвенции за малцинствата можем лесно да си обясним картинката, където бате Бойко е едновременно и против новините, и против референдума. Всичко това е само поредното доказателство, че истинската операция “наглите” тече 24/7 и ни залива от телевизори, вестници и радия. Жертвите сме ние, и ще продължаваме да бъдем, поне докато предпочитаме да се дърляме едни други по нелепи поводи.

Зайо Волен и Кумчо Яне

2009-12-19T02:49:00.002+02:00

Вървял си Зайо Волен из гората и крещял:
- Педерасти! Всички Янета са педерасти!
Срещнала го Баба Меца-Цеца и започнала да му се кара:
- Не те ли е срам, Зайо, още имаш мляко около устата, а говориш такива работи!
- Това не е мляко! Педерасти! Всички са педерасти!

Как ЕС ни спасява от бедността

2009-12-09T15:51:00.002+02:00

Преди време в медиите се прокрадна интересната новина, че Европейската комисия щяла да ни даде 1 млн. лева за борба с бедността. Зачудих се какво ли представлява въпросната "борба с бедността" - ще наемат биячи да ступат просяците? Или може би все пак ще ги дадат за социални програми и нови работни места? Едва ли би било много резултатно като се има предвид, че за 2010 г. само бюджетът на социалното министерство е намален с 385 милиона... Зачитайки се в новината обаче пред мен се разкри гениалният замисъл на евробюрократите - въпросният милион щял да се похарчи за... популяризиране на проблема с бедността! С други думи, парите ще потънат в джобовете на ПР и рекламни агенции, които от билбордове, вестници и електронни медии ще ни разясняват, че сме бедни. Защото явно не сме наясно и има нужда ЕК да ни просвещава... Самите бедни няма да получат шанс за качествено подобряване на живота си, но пък за сметка на това ще са популярни - а не е ли това мечтата на всеки изпаднал в материална нужда? Трябва да се признае, че методът е вече изпитан и дава резултати - благодарение на Холивуд и музикалните канали всяко трето консуматорско отроче от Токио до Лондон си мечтае да е гологлав, татуиран жител на Бронкс или Харлем. Родителите им пък са принудени да дават пари за скъпи маркови дрешки - като на истинските гангстери по МТВ. Така хем обитателите на американските гета са доволни от живота си, защото им завиждат, хем и модната индустрия печели! Можем само да се надяваме, че с достатъчно усилия от ЕС след време и нашите деца ще въздишат "ех, защо ли не съм роден във Факултето"...

Полът няма да е единствената разлика между г-жа Цунами и наследникът й...

2009-12-02T13:59:00.000+02:00

Освен мъж, той щял да бъде умен и красив...

Moustaches makes people mean

2009-09-15T01:42:00.000+03:00