петък, 15 ноември 2013 г.

За разделението и късата памет

В началото на летните протести написах как прокрадването на елитаристката и антисоциална реторика може да се окаже капката катран в меда, която да вкара и тази вълна на недоволство в задънена улица. Тогава дори не можех да си представя какви висоти ще достигнат карикатурната антикомунистическа истерия и опитите за съживяване на десните политически трупове; колко бързо протестът ще се превърне в самоцелен пърформънс и откровена чалга с помощта на професионални ПР-и услужливи медии; как протестиращите ще се капсулират и дистанцират от сънародниците си, етикетирайки се с нови и нови качества, които да ги отделят от „количеството”; как всеки опит за критика ще бъде посрещан с лавина от омраза, а критикуващите – обругавани, маргинализирани и отричани; как миловидните летни протестиращи ще се изродят в болшевизиран авангард на олигархични и политически групи, вкопчени в отчаяна борба за оцеляване.

Подобно поведение винаги ще е обречено на провал, затова и скоро 25-те хиляди на площада станаха 2500, после и 250. Вкарването на протестните лозунги между стените на Университета за кратко им позволи да кънтят по-силно, но и това усилие е просто отлагане на неизбежното. Както всеки, страдащ от мания за съвършенство, така и протестърите не търсят вината за изолацията и провала си в себе си, а сочат с пръст съществуващи и измислени врагове.

В информационната ера обаче нищо не се губи, така че селективната памет няма как да опровергае фактите. Пак в началото на протестите – на 21 юни, обявилият се за техен организатор Асен Генов, който също така е професионален блогър, кришнар, „зелен” партиец, а отскоро и репресиран дисидент, заяви следното:

„Добро утро! Хайде да си го признаем! Януари-февруари протестираха хора, които искат безплатни или евтини привилегии и бяха против евроатлантическата ориентация на България. Сега протестират хора, които искат функционираща демокрация, държава според принципа на правото и разчитат на собствените си знания, умения и усилия. Сега хората искат права! Лошо промоторахте протеста зимата. Лошо, заради лъжите, които изричахте или премълчавахте. Sorry!”

Сега и той, и сподвижниците му обаче отричат отговорността си за „промотирането” на протестите като занимание за по-високо качество хора, което ги доведе до тази задънена улица. Към края на лятото всички политкомисари на протеста влязоха в оправдателен режим и активно прехвърляне на вината – било то към неясния червено-мафиотски заговор, леви журналисти като Петър Волгин, Иво Христов, Александър Симов и Велислава Дърева или съвсем не леви коментатори като Любослава Русева. Очаквано наскоро списъкът с врагове на ревюлюцията бе систематизиран и обнародван, с обещание да бъде попълван своевременно.

Интересното е, че дори признавайки провала, протестърите не се отказват от себеизтъкването. Ето например този репортаж за хубавелката Елица, „която слуша джаз, пише стихове, харесва си работата и не иска да емигрира”. През юни тя била много въодушевена от откритието, че „хора като нея” все пак не са „отдавна изчезнали в България”. На фона на това представяне обаче въпросната се възмущава, че хората се разделя „от глупости като красивите и грозните”.

Изпълнените с патетика репортажи в „Панорама” са един лесен начин да се проследи зародиша и развитието на софийския протестърски култ. В този репортаж например режисьорът Димитър Коцев обяснява, как това е протеста на работещите, „на тези, които знаят какво искат, които не се жалват и оплакват, които не чакат някои друг да ги спаси”, а писателят Георги Господинов надгражда себе си и заявява, че протестиращия освен красив, е и смислен. Тук пък един авангарден художник, станал популярен с остроумните си плакати, хвърля във фонтана пред президентството листовки на други протестиращи, призоваващи за мажоритарни избори. Така де, не е ли ясно, че красивите и интелигентните са последна инстанция и те трябва да решават за какво и как се протестира?

Такъв беше и все още е тона на отразяване и в трите национални телевизии, но не по-малка заслуга имат печатните и електронни медии, както и стотиците блогъри, произвеждащи текстове като „Протест на знаещите, можещите и работещите”, Бунтът на масите Vs. Бунтът на разума” и много, много други, докато се стигне до изпълнените с фашизоидна надменност словоблудства на богослова, ДСБ активист и ментор на студентската стачка Калин Янакиев. Трябва ли при това положение да ни учудва, че ранобудните студенти, тази „умилителна надежда за бъдещето”, скандира „Пацо от Дупница” в желанието си да злепостави пионката Орешарски?

Няма как някой друг да ти е виновен, ако толкова лесно се подаваш на ласкателства, но същевременно си неспособен на самокритика, а към чуждите забележки реагираш със съставяне на черни списъци. Няма как друг да е виновен, че не си усетил кога преминаваш границата между наивност и вулгарно лицемерие, между убеденост и фанатизъм, между мечти и делюзии. Няма как друг да е виновен, че си социален инфантил, нямащ никакво усещане за обществото, в което живееш, освен усещането за превъзходство. Или че дори когато си тръгнал да се бориш за обществена кауза, не можеш да излезеш от пашкула на консуматорския си егоизъм и виртуалните си претенции.

Друго, което сякаш никой не си спомня е, че когато през миналата зима по улиците протестираха стократно повече хора, повечето днешни рупори на уличната демокрация ги гледаха надменно и гнусливо, и им обясняваха, че съвсем резонните искания за контрол над монополите, за нов изборен кодекс и нова конституция са нереалистични, глупави и антидемократични. А сега същите получават множествени оргазми, защото няколко стотин столичани протестират за абстракции като „морал”, хванати под ръка с моралните гноми от провалени десни политически проекти. Макар сега да пишат есета за свещеното право на бунт, продължават да пускат по някоя шегичка за онези готованци гърците, които започнали поредната стачка. Да не говорим какво им беше отношението към учителската стачка против същия този Орешарски…

Тези неща не се отнасят за всички, разбира се, но безспорно се отнасят за лицата, гласовете и мозъците на протеста, които използват следващите ги за пълнеж на собствените си цели. В крайна сметка тези протести ще останат в историята като нещо шизофренично и сюрреалистично – пазарни фундаменталисти, противопоставящи се на реално най-дясното управление; социални консерватори и контрареволюционери, борещи се срещу тиранията; елитаристи и антиегалитаристи, воюващи с естблишмента; пристрастени към дигиталната ера, гонещи призрака на комунизма; либерали, зовящи за цензура и саморазправа. Ако излагаха и проваляха само себе си, нямаше да има причина да се възмущаваме. Те обаче дискредитират, принизяват и обезсилват едно от малкото средства за самозащита на обществото – протеста. Ако мафията е узурпирала властта, то те узурпираха съпротивата срещу нея, което ще има далеч по-опасни последици за и без това мрачното бъдеще.

Няма коментари:

Публикуване на коментар