понеделник, 20 април 2015 г.

Не е лесно да си гьонсурат

Поредицата от убийства на журналисти и опозиционери в Украйна очаквано доведе предимно до гузно мълчание, гарнирано със спорадични изблици на цинизъм и безсрамно демонстриране на двойни стандарти. Отразяването бе предимно чрез безкритично предаване на мистификациите, пробутвани от киевските власти, а именно:


Това е насочено за дестабилизиране на вътрешнополитическата ситуация в Украйна и дискредитиране политическия избор на украинския народ", допълни държавният глава, цитиран от пресцентъра си… Украински анализатори и официални лица не изключват зад това да стоят убийци, изпратени от руските спецслужби с цел да хвърлят петно върху прозападните власти в Киев… В същото време в Киев политическият анализатор Володимир Фесенко каза, че съвпадението убийствата с годишната среща на Путин с въпросите на гражданите "предизвиква силно съмнение"…

Пък преди няма и два месеца едно друго убийство бе коментирано по следния начин:
Има нещо пределно цинично в упражненията от типа "кой има интерес от неговата смърт"… И когато политически фигури като Кадиров побързаха да ни просветят, че убийството е извършено от украинските служби по поръчка на Запада, защото те имали интерес да дискредитират Путин, това ми се вижда точно толкова подло и отвратително, колкото и самото убийство.”

Усещате ли иронията? В рамките на седмици на едни и същи хора с големи претенции са обърнали палачинката и използват абсолютни същите опорните точки, които до вчера бурно са опровергавали. Обясението на убийствата на Олег Калашников и Олес Бузина с дългата ръка на Путин бе подхванато особено активно от същите закъснели борци против комунизма, които преди една година търсеха как да оправдаят и омаловажат масовото убийство в Одеса. Това, че останалите десетина убийства на изявени украински опозиционери през последните месеци останаха напълно незабелязани съвсем не се връзва с тяхната логика, но те не оставят това да им пречи. Но в крайна сметка няма защо да се чудим на българските коментатори, те просто следват най-високите международни стандарти:


Официален представител на МВнР на Великобритания осъди извършеното престъпление. „Ние сме опечалени и шокирани от новостите за убийството на Борис Немцов” - заяви той. Според неговите думи, Британия отблизо следи разследването и призовава колкото може по-скоро да се привлекат убийците на опозиционера към отговорност."

Сега обаче се оказва, че: „Ние обикновено не коментираме гибелта на чужди граждани, така че и сега няма да коментираме тези събития", заяви в представител на британското външнополитическо ведомство

Пък после руската пропаганда се оказва виновна, че губят доверие. Единственото чудно е дали някои от тези хора искрено вярват, че правят услуга на украинците с последователното си интелектуалното съучастие в тези престъпения – или просто са си тотални гьонсурати...

вторник, 24 юни 2014 г.

Сюрприз „джихадист”

 

Скоростното настъпление на сунитските джихадисти от „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) през последните седмици постави западните медии и политици в сложна ситуация. Една и съща ислямистка групировка вече държи една трета от териториите на Сирия и Ирак, включително и някои от най-големите градове. От едната страна на границата обаче тези джихадисти са "бунтовници", които получават където открита, къде тайна финансова, военна, логистична и политическа подкрепа от САЩ и най-близките им съюзници, воглаве с монархиите от Персийския залив, за борбата си срещу правителството на лошия диктатор Асад. От другата страна обаче същите тези се превръщат в "терористи" и правителството на Ирак получава помощ за борбата си с тях.

Жителите на завладените градове като Мосул почнаха масово да го напускат, вероятно защото знаят как в контролираните от въпросните ИДИЛ територии разпъването на кръст и убийството с камъни са ежедневие. Знаят, защото джихадистите сами се хвалят. Дори публикуват публичен годишен отчет с геройствата си. Страховете на хората се оказаха напълно оправдани, защото интернет веднага се напълни със съобщения и записи на масови екзекуции на „неправоверни” шиити в завладените селища.

В общественото пространство се създава впечатление, че всичко това е някаква изненада, което е повече от нелепо – вече три години ислямистите изграждат бази в Сирия, подпомагани всячески от страни като Катар, Саудитска арабия, Турция, Йордания и не на последно място САЩ и Великобритания. В Сирия се изсипват джихадисти, идващи от цял свят – от Либия през Кавказ, та до Западна Европа. Западната политико-медийна мъгла обаче упорито продължава да нарича воюващите в Сирия групировки „бунтовници” и „опозиция” и отказва да поеме отговорност за възхода им в съседен Ирак. Това е особено шизофренично на фона на все повечето статии в британски медии, предупреждаващи за огромната опасност от ислямисти с британско гражданство, които се връщат след натрупване на опит в Близкия изток…

Години наред западни „анализатори” обясняваха как ислямистите в сирийската опозиция са едва ли не маргинални групи, които не представляват истинското лице на бунта. Дори и сега западните медии пробутват нелепи теории, че ИДИЛ били 3-5 хил. души и видиш ли Асад лъжел, че опозицията са основно джихадисти. Ако обаче човек погледне на картата територията между Алепо, Фалуджа и Мосул, която се контролира от тази „малка група”, и като знае как воюват успешно едновременно срещу сирийската и иракската армии, другите въоръжен групировки в Сирия и кюрдските сили за самоотбрана, някак си няма как не се замисли кой точно лъже.

Виновен за всичко разбира се оказва не друг, а Асад. Първо бил виновен, че не сдал властта, докато бунтовниците били само „умерени”. Обаче дори когато на терена в Сирия имаше "умерени бунтовници", ислямистите убиваха командирите им и им взимаха "помощите", доставяни от демократичните съюзници. Освен това в края на миналата година около две трети от бойците на т.нар. „Свободна сирийска армия” преминаха към нова организация с показателното име "Ислямски фронт", която се съюзи с местния клон на Ал-Кайда - Джабхат ан-Нусра, за да воюват за богатите на петрол територии с ИДИЛ. Умерената ССА всъщност вече съществува основно в докладите на едно базирано в Лондон НПО. Според някои други опорни точки пък Асад бил виновен, че не е победил ислямистите, въпреки, че половината свят им помага…

Несъстоятелността на тези теории се демонстрира най-лесно от сравнението с Либия, където никой не попречи на „демократизирането”. Въпреки това обаче там ситуацията е идентична – страната е в перманентна гражданска война, въоръжени групировки контролират петролните региони, а натрупали опит въоръжение ислямисти постепенно завладяват съседно Мали. Така че хаосът и кръвпоролитията в региона и превръщането му в развъдник за религиозни фундаменталисти трябва да тежат на съвестта само и единствено на „международната демократична общност” и най-вече САЩ, които са готови да потопят половината свят в кръв, за да поддържат основите на доларовата финансова система. Инвазията на САЩ в Ирак доведе до безконечна религиозна война между шиити и сунити, което прави съвместното им съществуване все по-невъзможно. След десет години на сблъсъци дори не са останали смесени квартали в столицата Багдад.

На пръв поглед разпадането на Ирак под напора на ИДИЛ е поредният непредвиден от „стратезите” във Вашингтон ефект от политиката им в региона – наред с това, че превърна довчерашният основен регионален противник на Иран в съюзник, повиши петкратно цените на петрола, от което най-печеливши бяха страни като Русия и Венецуела, и осигури солидна база за Ал-Кайда на територии, където по времето на Садам организацията не можеше да стъпи… На пръв поглед повторното затъване в иракските пясъци ще е ПР катастрофа за администрацията на Обама, а подхвърляните идеи за сътрудничество с шиитски Иран ще е убийствено за отношенията с основните съюзници на САЩ в региона – сунитските монархии и Израел.

Вашингтон обаче не пропуска да изкопчи ползи от случващото се. САЩ вече съвсем открито обявиха, че помощта им ще е в замяна на смяна на сегашното шиитско правителство, което е в твърде добри отношения с Иран. В крайна сметка нестабилността в региона обслужва основният интерес на щатската корпоратокрация, като осигурява на САЩ ролята на пазител на петролния добив и доставки от регуиона. За тях е по-добре безкрайна война между слаби групировки, вместо установяване на някакъв ред и силни фигури, които могат да решат да търгуват енергийните си ресурси във валута, различна от долара – както направиха Садам и Кадафи малко преди международната общност да подпомогне решително премахването им.

Изобщо джихадистите се оказват крайно полезни за целите на регионалната политика на САЩ – създават нестабилност само там, където трябва. Показателно е, че ИДИЛ действат от 2006 г., но бяха официално обявени за „терористи” чак в началото на 2014 г., когато започна похода им в Ирак. По същия начин нигерийската Боко Харам не беше в ничий списък с трерористи буквално допреди седмици - обаче местното правителство почна да сключва много енергийни договори с Китай и изведнъж се оказа много важно да се воюва с ислямизма там. Дори обамовица се включи с лицемерна интернет кампания за връщането на отвлечените от ислямистите ученички…

Така че САЩ се възползват и от тази война, макар да не е точно войната, на която се надяват в момента. Сега те предпочитат да фокусират усилията си в дестабилизиране до границите на Русия и Китай, което да попречи на заздравяването на новия политико-икономически полюс, застрашаващ доларовата доминация. Дрънкането на оръжия там трябва също да принуди европейските и азиатски васали да се обвържат още по-силно със САЩ чрез подготвяните споразумения за свободна търговия. Непредвиденото (може би) развитие в Ирак вероятно ще забави тези планове, но няма да ги отмени.

Средностатистическият наблюдател вероятно би разпознал цялата тази оруелщина като отвратителен и престъпен цинизъм, ако идваше от посока, различна от Държавният департамент във Вашингтон. Сега обаче се приема като нещо нормално, което е показателно за степента на промиване на мозъци в информационната ера... Зрителят чака новата война, за да я приветства.

петък, 16 май 2014 г.

„Най-древната професия” ще се окаже социологията

 

Единствената практическа полза от българската политическа социология е, че показва кой в какво иска да те излъже. В зависимост от финансовата си лоялност, едни агенции ни убеждават, че БСП е отново лидер, а Бареков оглавява новата трета политическа сила. Други пък сочат първото място на ГЕРБ и предричат светло бъдеще на сборните дружинки на другарите Първанов и Пръмова. С наближаването на поредната разходка до урните обаче елементарното надуване на процентите на тази или онази партийно-бандитска групировка отстъпва на далеч по-сложни схеми.

Наскоро любимата социологическа агенция на автентичната и не толкова автентична десница – „Алфа Рисърч,” излезе с проучване, достигащо нови висоти на манипулативността. В контекста на изборите за Европарламент е било проучено общественото мнение по безспорно най-належащия въпрос – изборът между ЕС и още несъществуващия  Евразийски съюз! Оказва се, че на 25-ти май нямало да се решава кои 17 интересчии да пратим да блажат един мандат в Брюксел, ами ще определяме геополитическата си ориентация! Ти да видиш! Чудно как проучване по практически, а и теоретически несъществуващ казус, се вписва в професионалните принципи на социологията. Със същия успех биха могли да проверят каква част от населението подкрепя референдум за присъединяване към Монако – така де, нали има цяла фейсбук група за това!

Като първопроходци в теоретичната социология „Алфа Рисърч” са имали възможност да изберат и принципите на анализ. Вместо по възраст, социално положение или някакъв друг признак, анкетираните са разпределени по партийни пристрастия! Лошите и добрите партии са специално подчертани, за да не би някой да се обърка. Трябва да се признае, че схемата е идейна – даваш отговори на незададен въпрос, създаваш усещане за несъществуваща заплаха и представяш спасителната алтернатива. Интересното е, че цели 15% от електората на Реформаторския блок са изразили пристрастия към евразийската идея – но можем да сме сигурни, че въпросните трима души ще бъдат издирени разжалвани пред другарски съд.

Целта на тази мистификация е очевидна – представяне на едни пропадащи политически субекти като единствен щит срещу настъпващата евразийска заплаха. След като не успяха да оправдаят политическото си оцеляване с миналогодишните протестърски експерименти и боядисването на паметници, са решили да развият иновативно другият си основен аргумент– анти-руската истерия. В активното мероприятие е включен целият потенциал на тази група по интереси – всички познати десни пенкилери и блогъро-интелигенти бълват истерични есета и псевдо анализи, разпространявани активно от съответните медии. Оказва се, че единствените, които активно вдигат шум в общственото пространство около кремълския геополитически проект не са неговите привърженици, а неговите яростни противници, отчаяно нуждаещи се от плашило, което да ги легитимира пред електората.

Така де – ако седнат да питат потенциалните си избиратели какво мислят по наистина належащите политически, икономически и социални проблеми, вероятно ще си проличи, че са също толкова неадекватни и самоцелни, колкото и всички останали мутри по предизборните плакати. Ироничното е, че след време истериите им могат да се превърнат в самосбъдващо се пророчество. А още по-ироничното е, че точно разни Евгени Дайновци, Иван Кръстевци, Огнян Минчевци и подобните им рицари на евроинтеграцията ще са сред първите, настанили се на пътя на новите финансови потоци при евентуална промяна на геополитическия ветропоказател. Точно както преди 25 години за един ден смениха амплоато си на обещаващи номенклатурчици с такова на борци за пазарна икономика и либерална демокрация.

четвъртък, 8 май 2014 г.

Оглушителното мълчание на демокрацията

See-No-evil-Hear-No-Evil-Speak-No-Evil-Lessonsontheenglishlongsword.blogspot.com_
На пръв поглед никой не може да обвини родната либерало-демократична общност в липса на чувствителност към проявите на краен национализъм и фашизоидни ексцесии. Вижте само каква вълна от възмущение предизвика „битовият фашизъм” в село Розово! Вижте как разобличават Сидеров след поредното му пиянско изпълнение! Същевременно обаче варварското масово убийство в Одеса, извършено от съвсем неприкрити десни радикали, не предизвика никаква реакция. Някои морално съмнителни протестърски активисти започнаха да разпространяват мистификации, прехвърлящи вината върху жертвите – но повечето представители на тази прослойка просто мълчат. Ще кажете – не се вълнуват от ставащото по света? Само че допреди няколко месеца тези същите бълваха индустриално количество фейсбук статуси, есета, статии и интервюта за „евромайдана”, пращаха се делегации, боядисваха се паметници…

Интересът към демокрацията в Украйна обаче се изчерпа рязко в онзи февруарски ден, в който властта бе завзета от „правилните” хора. Мълчанието за клането в Одеса започна още тогава - с мълчанието за новото „майданско” правителство, което не бе широка коалиция, което би било логично, а бе съставено от две партии. Едната – „Свобода”, само година по-рано е определена като „расистка, антисемитска и ксенофобска” от Европейския парламент, който тогава призовава да не бъде допускана до властта. Вероятно един достоверен радетел на демокрацията би се възмутил още през януари, когато Виктория Нюланд редеше бъдещото правителство по телефона…


Буквално първата работа на новата „революционна” власт бе да отмени закона, даващ регионални права на езиците – подобни приоритети поставиха началото на вътрешното противопоставяне, за което сега се търси причина другаде. След това разпуснаха конституционния съд, който според законите на страната трябваше да одобри формалното сваляне от власт на Янукович. Ударниците на Майдана – конгломератът от ултра националистически и екстремистки групировки „Десен сектор” – започна кървава саморазправа с опонентите си. Това обаче не попречи негови представители да бъдат вкарани в държавните силови структури.


Всичко това бе свършено в първите дни – преди каквато и да е руска намеса в Крим или другаде. През следващите месеци ситуацията почна да става все по-грозна, но мълчанието продължи. Най-изявените защитници на свободното слово по светаиу нас не пророниха и дума, когато депутати от управляващата партия „Свобода” пребиха директора на националната телевизия и го принудиха да подаде оставка. Не се чу никакъв коментар, когато най-големите олигарси бяха назначени за губернатори на източните области, за да използват икономически натиск и сплашване върху недоволното население.
1453385_563265287074825_1492756770_n
С най-голям ентусиазъм се отличи Игор Коломойски, сред чиито многобройни активи има банка, медии и спортни клубове – да звучи познато? Чрез подопечните си мутрите и футболни агитки той превърна даденият му Днепропетровск бастион на новата власт – дори „Десен сектор” пренесоха централата си там; освен това обяви парична награда за заловени „москали”. След трагедията в Одеса властите назначиха за областен управител там негов близък сътрудник – вероятно за да разпространи съзидателното си влияние.

След като най-изявеният зулумаджия от „Десен сектор” - Сашко Билый бе самоубит по време на полицейска акция за кратко изглеждаше, че властта иска да скъса с радикалите. В крайна сметка обаче се оказа, че просто поставят организацията под по-удобния контрол на Дмитрий Ярош. Секторът и другите подобни радикални сили на Майдана бяха институционализирани като „Национална гвардия” – все пак задържането на власт чрез сила изисква преторианци, макар и във вид на башибозук. Юлия Тимошенко също създаде свое “Общонационалното съпротивително движение”. Точно такива набързо скалъпени паравоенни формирования са острието на “антитерористичната” операция в Източна Украйна – което води до сблъсъци не толкова с въоръжените сепаратисти, а с цивилното население. Тази политика и лигичните й следствия вече са печално познати от събитията в редица други страни, като се почне с Югославия.


Вместо да работи за възможно най-бързо провеждане на парламентарни избори – което би било най-разумното в толкова разделена страна, майдановското правителство обяви президентски избори след три месеца – нищо, че вече бяха намалили правомощията на тази институция. На 25 май украинците ще имат честта да избират между двата фаворита – олигарси: „шоколадовият крал” Петро Порошенко и „газовата принцеса” Юлия Тимошенко. И двамата вече изразиха задоволство от използването на насилие срещу „терористите”, които въпреки всички очаквания се оказват техни съграждани. Двамата потенциални кандидати на югоизточните региони – Михаил Добкин и Олег Царев, бяха многократно физически нападани от десни радикали, а прокуратурата им повдигна обвинения за сепаратизъм. При тези условия да се говори за „демократични” избори и даване на възможност украинският народ да избира сам съдбата си е най-малкото лицемерие. Интересното е, че самите киевски власти го признаха, отказвайки да съчетаят изборите с референдум.


Пламенната подкрепа на западната „международна общност” за тази неадекватна и зловредна власт не е толкова изненадваща – все пак същите сили нямат проблем да застават зад ислямистки главорези в Сирия, средновековно варварски режими в Персийския залив или кървави олигархични диктатури в Латинска Америка – стига да отговарят на краткосрочните им икономически интереси.


Как обаче да си обясним позицията на будното протестърско гражданство? Нали ако ги е толкова грижа за благополучието на украинците, както твърдят, те първи трябваше да се възмутят и да нададат глас срещу тези нередности? Да кажат, че не затова хората излизаха и умираха на Майдана? Че това противоречи на фундаменталните демократични и европейски ценности? Изглежда без ясни инструкции свише, моралният компас на много хора не работи, въпреки явните им претенции. Или просто дори най-потресаващата човешка трагедия няма значение, ако не се вписва в антикомунистическата диалектика.


Дори някой да го глождят такива мисли не би го споделил публично, за да не го помисля за путинист. Защото единствената константа в разбирането на добро и лошо у „демократичните” среди явно е русофобията. Вместо да обсъждат реалните новини от Украйна, месеци наред само се предъвква Путин. Получава се като извратена версия на вица „защо биете негрите”: „Неонацисти избиха 50 души в Одеса! – Ама Путин знаеш ли какво направи”… Този рефлекс е директно привнесен от западните им съидейници, където либералната мисъл обяснява геополитически процеси, като ги персонифицира с Путин. От цялото путинисване пропуснаха да забележат, че ескалацията на конфликта започна не след присъединяването на Крим, а след като започна рязкото повишение цените на основните продукти и енергията – условия за „спасителния” заем от МВФ. 


Много показателни за този начин на мислене са кориците на списания, изобразяващи украинските „сепаратисти” с лицето на Путин. Само колко лесно е така – да поставиш под един знаменател хиляди хора, да ги дехуманизираш и маргинализираш, да представиш гласа им само като нечия функция… Иронията е, че точно това поведение налива вода в мелницата на така омразният тиранин. Точно безпрекословната подкрепа на оцапаната с кръв власт на десни екстремисти и олигарси отвори широко вратата за намеса на руската имперска политика. Точно шумното агитиране в полза на олигарха Ходорковски или гаменките от „Пуси райът” вдигат рейтинга на Путин в самата Русия… Но кой да ти мисли.

Цинизмът на ситуацията подсказва, че точно Вашингтон и Киев най-много се надяват да има директна военна намеса на Москва, която ще реши всичките им проблеми – ще сложи ясни граници между „добрите” и „лошите”, ще свали всякаква отговорност за зулумите на властта и съмненията за легитимността й, ще замете под килима колаборацията с „Десен сектор” и съпричастието в престъпленията им… В Украйна се случва същото, което и в безброй други страни, имали нещастието да станат арена на геополитически сблъсък между „големите”. За режисьорите на такива събития нормалните хора са просто статистика и пионки. Страничните наблюдатели обаче имаме избор – дали да реагираме като съзнателни хора, или да се превърнем в агитка за единия „отбор”, затваряща си очите за всичко, което не й изнася.

сряда, 27 ноември 2013 г.

Плоски аргументи за плосък данък

 
Наскоро правителството пласира идеята да се връща данъка върху доходите на хора, получаващи минимална заплата. Това предизвика у либералната икономическа общественост у нас смут, в някои случаи по-голям от назначаването на Пеевски или милиардите за втора, трета и пета АЕЦ. Ако не беше завалял сняг, сигурно щяхме да сме свидетели и някой друг пърформънс в защита на сегашната данъчна система. Причина за недоволството не са 30-те лева месечно на човек, за които става въпрос, а това, че местните шамани на пазарния фундаментализъм съзряха косвена заплаха за своя най-голям фетиш и основно житейско постижение – плоския данък.

Срещу конкретната мярка се чуха аргументи, които не са съвсем нелогични – че е популистка и ще стимулира сивата икономика. Че е популистка, такава е, но не за друго, а защото най-вероятно ще си остане в сферите на пожеланията, дори и това правителство да се задържи на власт достатъчно дълго. Обясненията, че заради тази – забележете - „привилегия” на получаващите минимална заплата, повече работници ще се регистрират в тази категория, което щяло да ощети бюджета, обаче леко издишат. Истината е, че много отдавна всеки работещ, за когото е възможно, е регистриран на минимална работна заплата, а останалото, ако го има, му се плаща на ръка. Където това не е възможно, данъци и осигуровки се плащат върху съответния минимален осигурителен праг. Така че подобен ефект просто няма къде да дойде. Хора, получаващи 341 лева, поради което биха били ощетени, каквито примери се дават, просто няма. Тъжната истина е, че за работниците, които имат „привилегията” да получават минимално възнаграждение, тези 350 лв. годишно ще са нещо съществено. А тъй като тези хора хич не са малко,  мярката може да има ефект за цялата икономика, ако разбира се изобщо се изпълни.

Основният вой на либертарианците обаче бе насочен към повторение на старите мантри за това колко велико постижение е плоският данък, въпреки, че никъде по белия свят няма подобна практика. За пореден път се заповтаря, че „от въвеждането на единна ставка до 2013 г., приходите в бюджета от данък върху доходите на физическите лица растат всяка година, въпреки кризата”. Един бърз поглед върху статистиката на финансовото министерство показва, че това не е особено вярно – през 2010 г. има спад и при този данък. По-важното обаче е от кого основно се събира този данък – а именно от хората с ниски и средни доходи, за сметка на тези с високи. Данните обаче показват и по интересни неща – че корпоративният данък печалба още е близо до нивата си от 2006 г., а през миналата година даже е спаднал. Това най-малкото показва, че „плоското” облагане далеч не стимулира икономическата дейност толкова, колкото му се приписва. Един от основните ефекти на плоския данък е това, че повече от половината бюджетни приходи идват от косвените данъци – ДДС и акцизи. Това също не е нещо, което може да се види в която и да е от страните, считани за някакъв модел на подражание, поради простия факт, че тези данъци удрят потреблението, без което икономически растеж просто няма как да има.

В крайна сметка числата, които явно не са стихията на либертарианците, очертават следната картина – плоският данък прехвърля данъчната тежест първо от икономическите субекти към физическите лица, а после от богатите към бедните, и то най-вече чрез високо ДДС и акцизи на храни, лекарства, горива и прочее. Ако някой се чуди защо в западноевропейските магазини храната е по-евтина, отколкото тук, то отговорът е в тази структура на данъците, която прави невъзможни диференцираните ставки на ДДС за основни продукти. Тази система също никак не помага за повишаване на най-ниското заплащане в Европа, тъй като за един работодател, видял се с печалба, е много по-изгодно да си я прибере като дивидент, вместо да я раздаде за заплати.

Във възмущението си много от защитниците на плоската ставка забравиха, че тя бе въведена от същия този Орешарски, докато беше министър в правителство на същото това БСП в коалиция със същото това ДПС. Пък това само по себе си е нещо, което трябва да подскаже и на най-незапознатия, че няма как всичко да е цветя и рози. Плоският данък има две характеристики, които са специфични за почти всички действия на тази банда. Първата е, че обслужва едрите олигархични интереси за сметка на мнозинството – както на нормалните данъкоплатци, така и на всички, опитващи се да изхранват семействата си чрез дребен и среден бизнес. Втората е, че въвеждането на десятък представлява отказ от реформи. Защо да изграждат модерна и ефективна данъчна система, когато просто могат да направят най-лесното и да прехвърлят данъчното бреме на дребните риби? Всъщност единственото, за което НАП проявяват ефективност, е поръчковия натиск срещу някой, оказал се на мерника на управляващата групировка, която и да е тя в дадения момент.

Интересното е, че пазарните талибани изглежда не познават и собствените си теоретици, поради което се появиха и твърдения от сорта на „по принцип необлагаемият минимум си противоречи с философията на правопропорционалното облагане”. Дори и гуруто на монетаризма Милтън Фрийдман обаче предвижда необлагаем минимум. Върхът на простотията и невежеството очаквано бе достигнат от виртуалният палячо Владимир Каролев, който се впусна в патетични обяснения как прогресивното облагане наказва образованите и работливите. По логиката на господина едни от най-необразованите хора у нас са… преподавателите, чието заплащане често е по-ниско от това на простия хамалин. Също е интересно, че плосък данък има например в Русия – друг бастион на олигархията, но не и някъде на Запад, откъдето трябва да изгрява слънцето на свободната икономическа инициатива.

Най-жалката реакция обаче дойде от самодейната група ИПИ (Институт за платени инсинуации), които освен коментираните по-горе аргументи, излязоха със заявление, че е по-добре правителството да не връща данъци, а да субсидира „директно и откровено през бюджета посредством целеви социални помощи”. За който не е запознат с творчеството на въпросната команда – основното им занимание е да обясняват как държавата трябва да взема възможно най-малко данъци и да разпределя възможно най-малка част от БВП, както и в никакъв случай да не дава социални помощи, тъй като те стимулират мързела и готованството.

Колкото и да е иронично, подобно заплюване на собствените ти принципи е нормална практика за едни професионални пропагандатори. В крайна сметка се вписва в същността на идеологията, която проповядват – данъците трябва да се намаляват, но не и на бедните. Те не трябва да имат и гарантирана минимална заплата, защото видиш ли честните бизнесмени не можели да си я позволят – нищо, че е два пъти под средната месечна издръжка на човек. Бедните е най-добре да работят без пари, но все пак да им се удържат данъци! Важното е страната ни да продължи да е експериментална площадка за нелепи икономически теории, въпреки, че експеримента очевидно е неуспешен – нито плоския данък, нито утвърждаването ни като страната с най-ниски заплати в ЕС е довело до поток от чужди инвестиции или икономически бум. В крайна сметка обаче всеки аргумент е полезен, ако оправдава целта – в случая да се защити плоския данък, чието въвеждане под техния лобизъм вероятно е основен плюс при кандидатстването за поредната програма. Ако се окажат безползени за спонсорите си, ще трбява да си намерят истинска работа, може би дори на минимална заплата - а никой не иска това, нали?





неделя, 17 ноември 2013 г.

Вакханалия на омразата




В последно време лайтмотивът в обществените дискусии у нас безспорно е омразата. Насочена срещу бежанци, комунисти и други митологизирани създания, или просто към инакомислещите, тя ни залива от телевизори, вестници, сайтове и социални мрежи, създавайки съответната контраомраза. Тази събота в най-активната фабрика за омраза се превърна не друг, а елитните столични протестиращи, с което доказаха за пореден път колко са кухи претенциите, а вероятно и главите им. Наред с възмущението си от полицейското бездействие срещу неонацистките нападения, видни демократи разпространяваха колажи като този:

понякога придружен с допълнителни пояснения, че освен платените цигани, това олицетворява и безработните, надяващи се на държавна служба. Нищо чудно много от споделилите и харесалите тази картинка на следващия ден с чиста съвест да са отишли на шествието срещу омразата и расизма...

Апотеоз на тази вълна очаквано се превърна медийният флагман на качествената революция Оффнюз, който е крайно време да се прекръсти на „Реформаторско дело“ или „Протестърски фронт“. От водещата на сайта статия БСП загуби битката за “Цариградско шосе” на първо място разбираме, че всъщност всички джангъри от началото на годината са били част от национално съревнование за най-дълъг протест на “Цариградско шосе”. Летните протести били победили зимните с наситеност, а правителствения митинг – с няколко дължини. Прави впечатление, че иначе гордите столичани не знаят, че от Орлов мост не се вижда “Плиска”, поради което дребнавите им сметки са леко криви, но това е бял кахър.

Истински забележимото е, че този текст съдържа толкова много расизъм и “hate speech”, че Българският хелзингски комитет би могъл да пише сигнали и доклади цял месец. Цялото произведение е бисер, но това е личният ми топ 3:

„Но това, което непрекъснато се набиваше на очи (и уши) бе подавляващото мнозинство на турска и циганска реч, мургавите участници, помашките забрадки и най-вече ония характерни и добри физиономии на българските турци от Родопите, които стоически издържаха освиркването на събралите се пред Университета противници на Орешарски, без нито веднъж да се опитат да надвикат далеч по-малобройните софиянци, които в този ден трябваше да са техните смъртни врагове.“

„Под звуците на патриотичната чалга ромите ръфат сандвичите, които им е дала Партията. Полагат им се по 3 на човек. Раздали са им и водичка. Видимо им е неприятно, че ги снимаме, но отдавна са свикнали, че няма шанс да си защитят правата. До оркестъра се снима Младежкото БСП – Стара Загора. По нашите критерии 60-годишните плешиви чичковци не приличат съвсем на младежи, но за Столетницата явно са такива.“
„Поредната заплаха, че Университета, ще бъде щурмуван от шпиц-командите на БСП, както стана на 27 октомври, изкара стотици поддръжници на студентите, които застанаха около Ректората, за да го пазят. Макар и далеч по-малобройни, те тотално надвикаха шествието, което минаваше покрай тях. Напрежение избухна само за минута, когато младеж от БСП размаха вестник “Работническо дело”. Точно тогава до кордона застана емблематичният протестиращ Асен Генов и започна да снима с камера.“
Забележително е колко пласта на безумство и тъпоумие можеш да вкараш само в няколко изречения. Чудно обаче къде са блюстителите на политическата коректност, които иначе само дебнат да изобличат нарушителите? Защо тъй гузно мълчат? Аршинът ли им е двоен, или не искат да засягат братята си по спонсор?

Представителите на качеството разбира се ще продължат да вирят възмутено нослета, когато някой посочи самозабравата, високомерието и лицемерието, в които са затънали. Те, както знаем, никога за нищо не са отговорни. Не са отговорни за това какво говорят, за това кой ги води, кой им съставя черните списъци или кой ги осребрява. Те са един морален тефлон, по който не лепне нищо. Те могат да оценяват другите, но никой не може да оценява тях – не и с по-малко от шестица. Те се гнусят от сънародниците си и не искат да ги виждат по улиците на своя град – вероятно защото показват грозното лице на истинското състояние на огромната част на обществото, потънало в мизерия, зависимости и безправие. Никой не трябва да разваля лустросания пърформънс и да размива красивата приказка за морала.

Въпреки това, никой не трябва да отрича, че тяхната борба е за всички – ако го направиш, те заплашват, че ще избягат през Терминал 2. Нещо като знаменитата реплика на Левски, само че на обратно – „Ако остана, печеля само за себе си, но ако замина, губи само родината“. Ами знаете ли, щом сте толкова убедени в успеха си – хващайте самолета; оставете нас, недостойните, без пътеводната си светлина. Както е казал поета:
„Защо стоиш до мен – отлитай,
в опита гори заблудата“

петък, 15 ноември 2013 г.

За разделението и късата памет

В началото на летните протести написах как прокрадването на елитаристката и антисоциална реторика може да се окаже капката катран в меда, която да вкара и тази вълна на недоволство в задънена улица. Тогава дори не можех да си представя какви висоти ще достигнат карикатурната антикомунистическа истерия и опитите за съживяване на десните политически трупове; колко бързо протестът ще се превърне в самоцелен пърформънс и откровена чалга с помощта на професионални ПР-и услужливи медии; как протестиращите ще се капсулират и дистанцират от сънародниците си, етикетирайки се с нови и нови качества, които да ги отделят от „количеството”; как всеки опит за критика ще бъде посрещан с лавина от омраза, а критикуващите – обругавани, маргинализирани и отричани; как миловидните летни протестиращи ще се изродят в болшевизиран авангард на олигархични и политически групи, вкопчени в отчаяна борба за оцеляване.

Подобно поведение винаги ще е обречено на провал, затова и скоро 25-те хиляди на площада станаха 2500, после и 250. Вкарването на протестните лозунги между стените на Университета за кратко им позволи да кънтят по-силно, но и това усилие е просто отлагане на неизбежното. Както всеки, страдащ от мания за съвършенство, така и протестърите не търсят вината за изолацията и провала си в себе си, а сочат с пръст съществуващи и измислени врагове.

В информационната ера обаче нищо не се губи, така че селективната памет няма как да опровергае фактите. Пак в началото на протестите – на 21 юни, обявилият се за техен организатор Асен Генов, който също така е професионален блогър, кришнар, „зелен” партиец, а отскоро и репресиран дисидент, заяви следното:

„Добро утро! Хайде да си го признаем! Януари-февруари протестираха хора, които искат безплатни или евтини привилегии и бяха против евроатлантическата ориентация на България. Сега протестират хора, които искат функционираща демокрация, държава според принципа на правото и разчитат на собствените си знания, умения и усилия. Сега хората искат права! Лошо промоторахте протеста зимата. Лошо, заради лъжите, които изричахте или премълчавахте. Sorry!”

Сега и той, и сподвижниците му обаче отричат отговорността си за „промотирането” на протестите като занимание за по-високо качество хора, което ги доведе до тази задънена улица. Към края на лятото всички политкомисари на протеста влязоха в оправдателен режим и активно прехвърляне на вината – било то към неясния червено-мафиотски заговор, леви журналисти като Петър Волгин, Иво Христов, Александър Симов и Велислава Дърева или съвсем не леви коментатори като Любослава Русева. Очаквано наскоро списъкът с врагове на ревюлюцията бе систематизиран и обнародван, с обещание да бъде попълван своевременно.

Интересното е, че дори признавайки провала, протестърите не се отказват от себеизтъкването. Ето например този репортаж за хубавелката Елица, „която слуша джаз, пише стихове, харесва си работата и не иска да емигрира”. През юни тя била много въодушевена от откритието, че „хора като нея” все пак не са „отдавна изчезнали в България”. На фона на това представяне обаче въпросната се възмущава, че хората се разделя „от глупости като красивите и грозните”.

Изпълнените с патетика репортажи в „Панорама” са един лесен начин да се проследи зародиша и развитието на софийския протестърски култ. В този репортаж например режисьорът Димитър Коцев обяснява, как това е протеста на работещите, „на тези, които знаят какво искат, които не се жалват и оплакват, които не чакат някои друг да ги спаси”, а писателят Георги Господинов надгражда себе си и заявява, че протестиращия освен красив, е и смислен. Тук пък един авангарден художник, станал популярен с остроумните си плакати, хвърля във фонтана пред президентството листовки на други протестиращи, призоваващи за мажоритарни избори. Така де, не е ли ясно, че красивите и интелигентните са последна инстанция и те трябва да решават за какво и как се протестира?

Такъв беше и все още е тона на отразяване и в трите национални телевизии, но не по-малка заслуга имат печатните и електронни медии, както и стотиците блогъри, произвеждащи текстове като „Протест на знаещите, можещите и работещите”, Бунтът на масите Vs. Бунтът на разума” и много, много други, докато се стигне до изпълнените с фашизоидна надменност словоблудства на богослова, ДСБ активист и ментор на студентската стачка Калин Янакиев. Трябва ли при това положение да ни учудва, че ранобудните студенти, тази „умилителна надежда за бъдещето”, скандира „Пацо от Дупница” в желанието си да злепостави пионката Орешарски?

Няма как някой друг да ти е виновен, ако толкова лесно се подаваш на ласкателства, но същевременно си неспособен на самокритика, а към чуждите забележки реагираш със съставяне на черни списъци. Няма как друг да е виновен, че не си усетил кога преминаваш границата между наивност и вулгарно лицемерие, между убеденост и фанатизъм, между мечти и делюзии. Няма как друг да е виновен, че си социален инфантил, нямащ никакво усещане за обществото, в което живееш, освен усещането за превъзходство. Или че дори когато си тръгнал да се бориш за обществена кауза, не можеш да излезеш от пашкула на консуматорския си егоизъм и виртуалните си претенции.

Друго, което сякаш никой не си спомня е, че когато през миналата зима по улиците протестираха стократно повече хора, повечето днешни рупори на уличната демокрация ги гледаха надменно и гнусливо, и им обясняваха, че съвсем резонните искания за контрол над монополите, за нов изборен кодекс и нова конституция са нереалистични, глупави и антидемократични. А сега същите получават множествени оргазми, защото няколко стотин столичани протестират за абстракции като „морал”, хванати под ръка с моралните гноми от провалени десни политически проекти. Макар сега да пишат есета за свещеното право на бунт, продължават да пускат по някоя шегичка за онези готованци гърците, които започнали поредната стачка. Да не говорим какво им беше отношението към учителската стачка против същия този Орешарски…

Тези неща не се отнасят за всички, разбира се, но безспорно се отнасят за лицата, гласовете и мозъците на протеста, които използват следващите ги за пълнеж на собствените си цели. В крайна сметка тези протести ще останат в историята като нещо шизофренично и сюрреалистично – пазарни фундаменталисти, противопоставящи се на реално най-дясното управление; социални консерватори и контрареволюционери, борещи се срещу тиранията; елитаристи и антиегалитаристи, воюващи с естблишмента; пристрастени към дигиталната ера, гонещи призрака на комунизма; либерали, зовящи за цензура и саморазправа. Ако излагаха и проваляха само себе си, нямаше да има причина да се възмущаваме. Те обаче дискредитират, принизяват и обезсилват едно от малкото средства за самозащита на обществото – протеста. Ако мафията е узурпирала властта, то те узурпираха съпротивата срещу нея, което ще има далеч по-опасни последици за и без това мрачното бъдеще.

сряда, 23 октомври 2013 г.

Мораторийно хоро на популизма

 

Само с наблюдения на българската действителност от последната година някой би могъл да напише учебно помагало за всеки амбициозен властник – „Как да накараме един мизерстващ народ да не търси причините за състоянието си”. От лятото насам едни хора ни обясняват, че животът ни ще стане песен, ако някой благоволи да отговори на риторичния въпрос „кой предложи Пеевски”. Едни други хора пък ни занимават с още по-съществени въпроси като вилата на пионката-президент или свещеното право на пушачите да овоняват околните. През последните седмици пък дойде на мода защитата на татковината от пълчищата чуждестранни натрапници – от една страна страна няколкото хиляди гладни, бягащи от войната сирийци, а от друга – леко илюзорните, но много алчни чужди латифундисти, точещи лиги по нивите на дядовците ни.

В последната вълна не само се включиха много групи и индивиди, иначе претендиращи да се борят срещу несправедливата действителност в името нa онеправданите, но и даде възможност на родните политици да отбележат по някоя популистка точка с един напълно безсмислен акт – удължаването на мораториума върху продажбата на земя на чужденци.

Едни с овчи ентусиазъм празнуват победата срещу ордите ориенталски инвеститори, искащи да орат пустеещите ни земеделски земи. Упорито се цитират инфантилните разсъждения на някакъв съдия от 2004 г., според когото земята ни е свещена, благословена, завещана ни отпреди 13 века, и безспорно най-плодородната на вселената, а подмолните ни съседи само чакат да променят държавните граници чрез покупка на бустани. Други, основно обичайни рупори на либерализма, използваха ситуацията за да обяснят за пореден път колко е тъп и назадничав народа, и да драматизират за погребването на европейските ценности и норми.

Самият факт, че навлеците в Парламента така ентусиазирано и единодушно се включиха в тази пародия обаче е показателно, че има нещо гнило, а ако изобщо някой има полза, това няма да е обществото. Истината е, че мораториумът ще има същият ефект върху европейските норми, какъвто и върху пазара на земя, а именно – никакъв. Първо, ако Сидеров не успее да убеди останалите 27 членки на ЕС да променят европейското законодателство, то мораториума е чисто и просто нищожен. Пък както знаем, Волен и компания не могат дори да излобират за сметката си в брюкселска кръчма.

Второ и основно, както всяко произведение на родното законодателство, и този мораториум е направен с достатъчно дупки, за да представлява врата в полето. Чуждестранните инвеститори и сега могат да изкупуват земеделска земя по същия начин, по който биха го правели и при липсата на каквито и да е забрани – като регистрират фирма, или пък ако купят акции в някой от земеделските фондове на борсата.

Рехавата забрана в крайна сметка засяга само физически лица, граждани на ЕС. Ако изобщо пречи на някого да си купи нива у нас, то този някой е британския пенсионер бай Джон Смит, който е решил да си харчи пенсията в някое пустеещо българско село. Освен ако не си направи труд да попита някой адвокат или нотариус, който ще му обясни, че може да е собственик на земята, ако я е получил като дарение – демек, ако плати на съседа си бай Иван в брой и се разберат за врътката.

Срещу по-едри инвеститори земята ни има далеч по-ефективни щитове – нейната раздробеност, разрушената инфраструктура за напояване, и най-вече корупционния хаос в общинската и държавна администрация, от който могат да извлекат полза само местните дерибеи. Точно родните мутри и агро-олигарси са тези, които имат най-голям интерес статуквото да се запази. Така тези герои, като например пословичните зърнарски босове, ще могат да продължат да изкупуват земи на безценица или просто да ги ползват срещу символични аренди. На всичко отгоре ще продължат да получават субсидии, които в крайна сметка пак идват от нашия джоб.

Сред основно налудните аргументи за запазване на ограниченията се чуха и някои, които на пръв поглед изглеждат почти смислени. Например това, че първо стандарта ни на живот трябва да се доближи до европейския, за да можем да си купуваме люксембурски ниви, докато те купуват нашите. След реституцията обаче земята стана собственост на хиляди дребни собственици, които нито могат да я обработват, нито да я продадат на прилична цена. Ако на Запад собствеността на имот или жилище е лукс, то тук е норма, но не осигурява почти никаква стойност. Точно поскъпването на цените би помогнало на голяма част от българите да станат малко по-богати, поне номинално. Поради изброените горе причини обаче либерализацията на пазара сама по себе си няма как да има такъв ефект, така че аргументите и на двете страни в този спор издишат. В крайна сметка нито нещо е спечелено, нито нещо е загубено от цялата история, но пък вниманието на хората отново бе отвлечено. Поредната буря в чаша вода – ще вилнее още известно време, след което ще ни поднесат друга.

събота, 29 юни 2013 г.

Партия ХИДЕК се зарича този път да ни оправи

 

Реформаторската десница започва предизборна кампания под наслов „Назад към бъдещето”

Рестарт на прехода и буквално изживяване на последните две десетилетия наново – това е програмата на новосформираната дясна реформаторска партия, в която се включиха пет формации, останали недоразбрани от избирателите при последните избори. За да отрази широката основа на коалицията, новата партия ще се нарича ХИДЕ(к) – Християн Ислямисти Демократи Еколози (капиталисти).

От ХИДЕ(к) заявяват, че тъй като нищо от последните 20 и кусур години не е свършено като хората, единственото спасение е просто да върнем цялата държава назад във времето и да започнем отначало. От партията изтъкват, че след като на протестите бяха наложени лозугите „червени боклуци” и „кой не скача е червен”, Едвин Сугарев обяви гладна стачка, а Васко Кръпката пее по митинги, завръщането в миналото е почти завършено. Последният елемент е възстановяването на Пеневата чета като национален отбор по футбол и достигането на четвърто място на световното първенство.

Президентът Плевнелиев също активно се подготвя за темпоралния преход, като тренира благата усмивка на Жельо Желев и се оглежда за потенциални конкуренти с конски физиономии. Две от участничките в новата партия – Надежда Нейнски и Меглена Кунева заявиха, че в името на новото начало ще върнат старите си фамилии. От ДСБ изтъкнаха, че ХИДЕ(к) включва само съвършено некомпрометирани и свежи лица, и отхвърлиха спекулациите, че „к”-то в името на новата партия е за „Костов”. От партията на Касим Дал заявиха, че са сигурни в подкрепата на средната класа от населените места в Източните Родопи, а „Зелените” декларираха, че ще се борят за налагане на либералния консенсус и правилата на свободния пазар навсякъде, извън териториите, защитени по „Натура 2000”.

„Втори път няма как да сбъркаме – още в началото ще изчистим всички червени боклуци и ще оставим отпадъци само в правилните нюанси на синьото. Ако все пак отново се осерем, винаги има трети път за щастие”, казва Радан Кънев, който бе избран за лидер на ХИДЕ(к), тъй като сред кандидатите за него излезе най-малко компрометираща информация при търсене в Гугъл. „Йехова, Аллах и Айн Ранд да са с вас, и не забравяйте да рециклирате” поздравява избирателите си той.

неделя, 23 юни 2013 г.

Timeo Danaos et dona ferentes, или защо е твърде хубаво, за да е истина

 

Родната полиция ни пази… докато не й наредят друго

1006115_10151501165956238_1874238604_n

Вълкът жилетката си мени…

В текущата ситуация в България старогръцката поговорка вероятно трябва да бъде разчетена като „Страхувай се от полицията и медиите, дори когато подкрепят протестите”. Наистина, вече втора седмица наблюдаваме чудеса – милиционерите можели да си вършат работата както се предполага, да отделят очевидните провокатори и да не дразнят излишно протестиращите; Медии като БТВ, които през цялото си съществуване са неглижирали и дискредитирали протестите срещу властта, сега се надпреварват да венцехвалят бунта срещу статуквото… На протеста млади девойки позират за снимка с плакати „Полицията е с нас, преговаряме с армията”, а по телевизора някакъв полицейски шеф благодари на участниците в най-културните протести от зората на демокрацията…

Всичко е цветя и рози, и сякаш са простени всички стари прегрешения на институции, доказали във времето своята съпричастност към интереси, различни от обществените. Хората, които не ходят по протести само при хубаво време обаче си спомнят и различна картинка. Например как при съвършено мирните студентски протести в края на 2008 г. празния парламент бе пазен от плътен троен кордон навъсени милиционери. Или как на януарския протест през 2009 г. блюстителите на реда търпяха с усмивка часове наред провокациите на една шепа лумпени, след което по команда изпонабиха и арестуваха стотици невинни хора. Идентичен сценарий бе използван и по време на февруарските протести. Който пък е посещавал по-малобройни активистки мероприятия знае как щатния фотограф на МВР нагло си навира камерата в лицето ти, за да попълни архива на политически несигурните лица, а редовите копои хич не се притесняват да ти лепнат някоя псувня. Изобщо – кучето пазач на властта може и да си смени жилетката, но нрава – едва ли. Докато с едната ръка приема подарената му бутилка минерална вода, с другата се държи за палката и чака заповед…

Не по-малко двуяка е ситуацията с медиите. Докато за вестниците и телевизията на Пеевски-Василев протестиращите са ако не несъществуващи, то поне малобройни и платени, то за останалите медии протестиращия е красив, млад, образован, оригинален, в крак с времето, плаща си сметките, защото е от средната класа, бунтува се за идеи, а не за битовизми, и винаги има възможност без проблем да се реализира на Запад. Едва ли е случайно, че тези клишета четкат самозаблудите на средностатистическия „десен” избирател.

Вода в същата мелница налива и изваждането от протестните архиви на лозунги като „червени боклуци” и „кой не скача е червен”. Така де – колко от хората, срещу които е протеста, могат да минат за „червени”? Бившият седесар Орешарски, бащата на плоския данък? Членовете на либералния интернационал ДПС? Видният капиталист-предприемач Пеевски (и неговата майка също)? Ако това нечистоплътно съешение трябва да се трябва да се определи цветово, единственото подходящо название е лайняното – като сините нюанси не са много по-малко от червените.

Някои от протестиращите се подадоха на ласкателствата на медиите и си повярваха, че са представители на по-висша класа хора. Не само забравиха жертвите на февруарските бунтове, а ги и презряха като получовеци, борещи се против европейската интеграция на страната. Формата на протеста започна да измества съдържанието му и да го превръща в лятна мода, в състезание за най-остроумен плакат или постинг във фейсбук.

Превръщането на протеста във вечерна фиеста обаче съвсем не е способно да притесни правителството и стоящите зад него сили. Виж, кукловодите, които са свели нареждане до подопечните им медии да отразяват позитивно протестите, може би започват да се разочароват. Много е показателно как БТВ използва всяка възможност, за да внушава напрежение. Подхвърлянето на няколко бутилки пред централата на „Атака” например стана повод за няколко извънредни включвания, при които водещите с треперещ глас ни съобщаваха, че протестите са ескалирали. Същото се повтори при счупването на едно стъкло на централата на БСП.

Не е нужно някакво конспиративно мислене, за да си даде човек сметка, че просто хората, които дърпат конците в тези медии, също имат интерес от предсрочни избори. Цивилизованото отношение на МВР също може да бъде интерпретирано в този смисъл. Най-лесното обяснение са запазените позиции на ГЕРБ – може и да е нещо по-сложно и различно, но всъщност няма значение – при всички положения става въпрос точно за такива порочни зависимости, които изкараха хората на улиците. Днес може и да са в наша полза, но какво ще стане утре?

Разбира се, протестиращия българин безспорно поумнява. Преди години изобщо нямаше да има реакция при назначаването на баш бандит за ръководител на ДС(2). Само преди половин година успяха да окипазят протестите просто като спонсорираха няколко идиота с мегафони. Днес опитите за обяздване на протеста и подмяна на смисъла му се налага да минават през доста по-подмолна и фина обработка, в която е впрегнат огромен медиен ресурс и доста изявени интелектуалци. Така че не спирате да протестирате, но не забравяйте – следващия път, когато народа се разбунтува срещу олигархията, вероятно няма да срещне такава благосклонност – нито от атмосферните условия, нито от полицията, а още по-малко от медиите.